Телевизионният говорител подхвана темата за Близкия изток и единият от европейците попита нещо водача. Той поклати глава.
— Demain — отговори той на френски. — Утре сутринта.
През тази нощ в подземието на посолството бяха регистрирани над двеста обаждания. С всички разговаряха много внимателно и учтиво, но само седем от тях бяха прехвърлени към Куин. Той разговаряше с тях приятелски, наричаше човека от другата страна на линията „приятел“ или „старче“, обясняваше, че за съжаление „неговите хора“ трябва да спазят досадната формалност да се уверят, че обаждащият се наистина държи Саймън Кормак и много внимателно му поставяше условието да отговори на един прост въпрос и да му се обади отново. Нито един от тях не се обади повторно. В почивката между 3 часа през нощта и изгрев слънце той успя да подремне четири часа.
Сам Самървил и Дънкан МакКрей останаха с него през цялата нощ. Сам отбеляза „свойското“ му държание по телефона.
— Още не сме започнали истински — тихо каза той.
Но напрежението беше започнало. Двамата млади агенти вече го усещаха.
Малко след полунощ Кевин Браун, заедно със специално подбран екип от осем агенти на ФБР, които бяха хванали обедния самолет от Вашингтон, кацнаха на Хийтроу. Предупреден предварително, на летището ги очакваше разгневеният Патрик Сеймър. Набързо запозна старшия офицер с обстановката до 11 часа същата вечер, когато беше тръгнал към летището. Това включваше информацията за новото убежище на Куин и положението с телефоните.
— Знаех си, че ще ни отвори работа — изръмжа Браун, като чу за бъркотията пред Уинфийлд Хаус. — Не трябва да го изпускаме от погледа си, иначе кой знае какви номера ще ни извърти. Давай да отиваме в посолството, ще спим на походни легла направо в подземието. Ако тоя хахо пръдне, искам да го чуя, високо и ясно.
Сеймър изпъшка наум. Беше чувал за Кевин Браун и щеше да е по-доволен, ако не беше пристигнал. Сега май щеше да стане още по-зле, отколкото си беше мислил. Когато в 1.30 пристигнаха в посолството, тъкмо приемаха 106-тото фалшиво обаждане.
И други хора не можаха да се наспят тази нощ. Двама от тях бяха капитан Уилямс от СО 13 и един човек на име Сидни Сайкс. Те прекараха нощните часове един срещу друг в стаята за разпити на полицейския участък в Уондсуърт, южен Лондон. Вторият присъстващ офицер беше началникът на транспортната секция към Отдела за тежки криминални престъпления. Именно неговите хора бяха открили Сайкс.
За мошеник на дребно, какъвто беше Сайкс, двамата полицаи бяха прекалено сериозни противници и към края на първия час той вече трепереше от страх. После нещата се влошиха още повече.
Транспортната секция, следвайки описанието, дадено от строителя от Лестър, откри авторемонтната фирма, която беше изтръгнала смачкания Транзит от фаталната прегръдка с булдозера. След като бе установено, че шасито е изкривено и от микробуса не става нищо, те бяха предложили на собственика да си го прибере. И тъй като щеше да му излезе по-скъпо да плати обратния транспорт до Лестър, отколкото струваше целият автомобил, той беше отказал. Тогава авторемонтната фирма го беше продала на Сайкс като старо желязо, защото той имаше склад за вторични суровини в Уондсуърт. Бригади от транспортната секция прекараха цял ден в склада на Сайкс и го преобърнаха целия.
Откриха един варел три-четвърти пълен с източено машинно масло, от който извадиха двадесет и четири табелки с автомобилни номера. Точно дванадесет чифта, изработени при Сайкс и истински колкото банкнота от три лири. В тайник под дъсчения под на неугледния офис на Сайкс откриха цяла пачка с регистрационни документи, всичките принадлежащи на леки коли и микробуси, които съществуваха единствено на книга.
Далаверата на Сайкс се състоеше в това да прибира катастрофирали автомобили, които застрахователите са бракували поради негодност, обещавайки на собствениците да уведоми Центъра в Суонзи, че автомобилът е предаден за отпадъци. На Суонзи Сайкс съобщаваше точно обратното — че е купил колата от бившия й собственик. Компютърът запаметяваше тези „данни“. Дори автомобилът наистина да не ставаше за друго, освен за старо желязо, Сайкс всъщност купуваше съвсем легално документите му, които се използваха за друг, подобен на бракувания, „чопнат“ от някой паркинг от чевръстите му съдружници. Снабдена с нови номера, съответстващи на регистрационния талон на бракувания автомобил, откраднатата кола вече можеше да бъде продадена. Последната подробност беше да се изтрият оригиналните номера на шасито и на двигателя, да се бият фалшиви, които след това наплескваха обилно с грес и мръсотия. Това беше достатъчно, за да заблуди един обикновен купувач. Полицията обаче трудно можеше да се излъже от подобна маскировка, но тъй като при тези сделки Сайкс получаваше парите в брой, винаги можеше да отрече, че е виждал въпросната кола, още по-малко пък, че е продал същата някому.