— Искате да кажете, че англичаните подслушват всичко? — кисело попита Браун.
— Само телефоните — каза Сеймър. — Трябваше да приемем тяхното сътрудничество, нали централите са техни. Освен това те могат да ни окажат ценна помощ в анализите на гласовете, говорни дефекти, диалекти. А и проследяването на обажданията е тяхна задача. То ще става направо от централата в Кенсингтън. Всъщност в апартамента няма нито една линия до нашите магнетофони, която да не се подслушва.
Колинс се покашля.
— Всъщност има — каза той, — но тя е само за микрофоните в стаите. Разполагаме с още един апартамент в същия блок. Всеки звук, който уловят „дървениците“, се предава в по-малкия апартамент на приземния етаж. Прекарали сме скрити проводници за тази цел. В момента там има наш човек. На долния етаж речта преминава през автоматично кодиращо устройство, след това се подава по УКВ радиопредавател дотук, звукът се декодира автоматично и се записва.
— Използвате радиостанция само за една миля? — попита Браун.
— Сър, моето управление е в добри отношения с англичаните, но нито една секретна служба в света няма да използва обикновените комуникационни връзки на чужда страна за предаване на поверителната си информация.
Това се понрави на Браун.
— Значи англичаните чуват какво се говори по телефона, но не в стаята?
В действителност той грешеше. Веднага след като MI5 разбра за апартамента в Кенсингтън, до който не бяха допуснати двамата главни инспектори от Столичната полиция, и след като установиха, че техните микрофони са отстранени, те прецениха, че някъде наблизо трябва да има още един апартамент на американците, откъдето да препредават сведенията на разпитваните руснаци до резиденцията на ЦРУ. Само след един час те вече бяха разгледали всички архиви на блока и бяха открили гарсониерата на приземния етаж. Към полунощ екип от водопроводчици откри наличието на проводници по тръбите на парното отопление, които свързваха двата апартамента. Малко по-късно англичаните включиха собствената си подслушвателна апаратура от съседния апартамент, чийто наемател беше любезно помолен да замине за известно време на почивка, като по този начин щеше да окаже голяма услуга на Нейно Величество. На разсъмване всеки подслушваше всекиго.
Човекът на Колинс от ELINT (отдела за електронно подслушване и наблюдение), който седеше пред контролното табло, свали слушалките от ушите си.
— Куин току-що приключи разговора — каза той. — Сега вероятно ще разговарят помежду си. Искате ли да чуете, сър?
— Разбира се — отговори Браун.
Техникът прехвърли разговора от слушалката към стенния микрофон. В стаята се разнесе гласът на Куин.
— …ще бъде чудесно. Благодаря, Сам. С мляко и захар.
— Мистър Куин, мислите ли, че той ще се обади отново? (МакКрей)
— Не. Звучеше правдоподобно, но не ми приличаше на похитител. (Куин)
Хората в подземието на посолството се приготвиха да си вървят. В няколко от съседните помещения бяха поставени походни легла. Браун държеше да е наблизо през цялото време. Той определи двама от осемте си човека за нощното дежурство. Беше 2,30 след полунощ.
Същите разговори, по телефона и в стаята, бяха прослушани и записани в Комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт. Полицаите в телефонната централа в Кенсингтън чуха само телефонния разговор. За осем секунди проследиха обаждането до една телефонна кабина близо до Падингтън и изпратиха един цивилен служител от полицейския участък Падингтън Грийн, който се намираше на не повече от 250 метра оттам. Той арестува някакъв старец с психическо заболяване.
В 9 часа сутринта на третия ден едно от момичетата на Гровнър Скуеър прие ново обаждане. Гласът беше на англичанин, рязък и груб.
— Искам да говоря с парламентьора.
Момичето пребледня. Никой досега не беше използвал тази дума. Гласът й остана мил и любезен.
— Свързвам ви, сър.
Куин вдигна слушалката още при първото иззвъняване на телефона. Момичето трескаво прошепна: