— Някой иска да говори с парламентьора. Само това.
След половин секунда връзката беше осъществена. По говорителите зазвуча плътният, предразполагащ глас на Куин.
— Здрасти, приятел, искал си да говориш с мен?
— Ако искате да получите Саймън Кормак обратно, трябва да се бръкнете. По-дълбочко. Слушай сега…
— Не, приятелю, ти ме слушай. Днес вече имах доста фалшиви обаждания. Знаеш колко много откачени има на тоя свят, нали? Така че, направи ми една услуга, само един малък въпрос…
В Кенсингтън засякоха обаждането за осем секунди. Хитчин, Хартфордшир… обществен телефон… на железопътната гара. Крамър получи адреса след десет секунди, Полицейският участък в Хитчин реагира бавно. Техният служител се отправи към мястото едва след тридесет секунди, след една минута слезе от колата на две преки от гарата, излезе иззад ъгъла и бавно се упъти към телефонните будки 141 секунди след началото на разговора. Твърде късно. Човекът беше останал на линията точно тридесет секунди и вече се намираше през три улици от телефона, незабележим в сутрешната навалица.
МакКрей отправи слисан поглед към Куин.
— Но вие му затворихте телефона — каза той.
— Трябваше — лаконично отговори Куин. — Когато свърших да говоря, времето ни вече беше изтекло.
— Ако го бяхте задържали на телефона — обади се Сам Самървил — полицията може би щеше да го залови.
— Ако той е нашият човек, искам да го накарам да ми вярва, а не да го стряскам, поне засега — каза Куин и замълча.
Той изглеждаше напълно спокоен, докато нервите на двамата агенти бяха опънати като струни. Те не отделяха поглед от телефона в очакване да позвъни отново. Куин знаеше, че в близките няколко часа човекът няма да използва друг обществен телефон. Бойният опит много отдавна го беше научил на простото правило: ако не можеш да направиш нищо друго освен да чакаш — почивай.
На Гровнър Скуеър Кевин Браун беше събуден от един от своите хора. Той се втурна към подслушвателния пост тъкмо навреме, за да чуе последните думи на Куин.
— …е името на тази книга? Отговори ми на този въпрос и пак ще разговаряме. Ще чакам, приятелю. Доскоро засега.
Колинс и Сеймър се присъединиха към него и тримата прослушаха записа отново. После включиха високоговорителите и чуха забележката на Сам Самървил.
— Точно така — изръмжа Браун.
Чуха отговора на Куин.
— Дрисльо — рече Браун. — Още една-две минути и щяха да го хванат.
— Ще хванат единия — отбеляза Сеймър, — но останалите ще държат момчето.
— Затова трябваше да го хванем и да го принудим да издаде скривалището им — продължи Браун.
Той удари огромния си юмрук в дланта на другата ръка.
— Те вероятно имат някаква уговорка. Нещо от рода на това, което прилагаме ние, ако заловят някой от членовете на агентурната мрежа. Ако той не се върне след, да речем, деветдесет минути, като се има предвид и движението по пътищата, другите приемат, че той е заловен. Убиват момчето и се изпаряват.
— Вижте, сър, тези хора нямат какво да губят — добави Сеймър и раздразнението на Браун нарасна. — Дори да се предадат и да върнат Саймън жив и здрав, те пак ще получат доживотна присъда. Та те вече са убили двама човека от секретните служби и един сержант от английската полиция.
— Този Куин по-добре да си отваря очите — каза Браун, докато излизаше от стаята.
На вратата на мазето, в което беше затворен Саймън Кормак, се почука три пъти отчетливо и силно. Беше 10,15. Той нахлузи качулката. Когато я свали, на стената до вратата беше поставено картонче:
„Като дете през ваканциите в Нантъкет леля ти Емили ти е чела любимата си книга. Коя е този книга?“
Той се загледа в бележката. Заля го вълна на облекчение. Някой беше влязъл в контакт. Някой беше говорил с баща му във Вашингтон. Някой се опитваше да го измъкне оттук. Опита се да се овладее, но сълзите пълнеха очите му. През шпионката го наблюдаваха. Подсмъркна; нямаше носна кърпичка. Припомни си леля Емили, по-голямата сестра на баща си, която винаги изглеждаше строга в дългите си памучни рокли; извеждаше го на разходка по плажа, слагаше го да седне на някоя туфа и му четеше приказки за ония малки животинчета, които говореха като хората и винаги се държаха като съвършени джентълмени. Той подсмъркна още веднъж и изкрещя отговора към шпионката. Тя се затвори, вратата леко се открехна, една ръка в черна ръкавица се протегна през процепа и прибра картончето.
Мъжът с дрезгавия глас се обади отново в 1,30 следобед. От посолството незабавно го свързаха. Този път обаждането беше засечено за единадесет секунди — телефонна кабина в търговския квартал на Милтън Кейнс, Бъкингамшир. Цивилният служител на полицията в Милтън Кейнс закъсня с деветдесет секунди. Похитителят не беше губил време по телефона.