— Ако престъпниците наистина са купили къща — заяви Крамър пред комисията КОБРА — или пък някой собственик им е отстъпил своята за временно ползване, боя се, че ще бъде невъзможно да ги открием. Във втория случай няма да има никаква следа; в първия броят на закупените къщи в югоизточната част на страната за една година е толкова голям, че ще създаде работа на хората ни за месеци наред.
За себе си Найджъл Крамър бе съгласен с довода на Куин (който бе чул при прослушването на записите), че човекът, който се обажда, прилича повече на професионален престъпник, отколкото на политически терорист. Независимо от това търсенето и на единия и на другия вид нарушители на закона продължаваше и щеше да продължи до приключването на случая. Дори ако похитителите бяха престъпници от подземния свят, те биха могли да се снабдят с чешкия автоматичен пистолет от някоя терористична група. Понякога престъпниците и терористите действаха заедно.
Ако английската полиция беше претрупана с работа, то американският екип в подземието на посолството страдаше от принудителното бездействие. Кевин Браун крачеше из дългата стая като лъв, затворен в клетка. Четирима от хората му бяха по леглата си, а останалите четирима се бяха вторачили в лампичката, която трябваше да светне при позвъняване по специалния телефон в кенсингтънския апартамент, с чийто номер похитителят вече разполагаше. Лампичката светна в шест часа и две минути.
За всеобщо учудване Куин остави телефона да иззвъни четири пъти. След това вдигна слушалката и заговори пръв.
— Здравей. Радвам се, че се обаждаш.
— Вече ти казах — ако искате да видите Саймън Кормак жив, ще трябва да се изръсите.
Същият глас — дълбок, дрезгав, гърлен и приглушен от хартиените салфетки.
— Добре де, я първо да си поговорим — каза дружелюбно Куин. — Чуй, казвам се Куин. Просто Куин. Ти как се казваш?
— Майната ти.
— Хайде де, не ме интересува истинското ти име. И двамата не сме вчерашни. Ей тъй, поне да мога да казвам „Здравей, Смит или Джоунс…“
— Зак — изрече гласът.
— З-А-К ли? Разбрах. Слушай, Зак, не трябва да се задържаш на телефона повече от двайсет секунди, разбра ли? Не съм вълшебник. Ченгетата слушат и проследяват обажданията. Звънни ми след няколко часа и пак ще поговорим. Какво ще кажеш?
— Става — рече Зак и затвори телефона.
Специалистите от кенсингтънската централа засякоха мястото на обаждането за седем секунди. Пак телефонна кабина в централната градска част на Грейт Дънмоу, графство Есекс, на девет мили западно от магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Цивилният полицай стигна до редицата от три кабини осемдесет секунди след края на разговора. Твърде късно. В този час, когато магазините затваряха, а кръчмите бяха отворили, улиците гъмжаха от хора, но никой не се озърташе неспокойно наоколо, нито пък носеше рижа перука, мустаци и очила с тъмни стъкла. Зак беше избрал третия за деня пиков час — на свечеряване, сумрачно, но все още не тъмно, защото когато се стъмни, телефонните кабини се осветяват отвътре.
В подземието на посолството Кевин Браун побесня.
— На чия страна, по дяволите, е Куин? Отнася се с това копеле като с някаква госпожица!
Четиримата агенти кимнаха единодушно.
В Кенсингтън Сам и Дънкан МакКрей зададоха почти същия въпрос. Куин просто се отпусна на канапето, повдигна безучастно рамене и продължи да чете книгата си. За разлика от неопитните агенти той знаеше, че трябва да постигне две неща: да се опита да мисли като човека в другия край на линията и да спечели доверието на този гад.
Имаше вече достатъчно доказателства, за да смята, че Зак не е глупав. Поне досега беше допуснал твърде малко грешки, иначе щяха да го хванат. Куин не му беше съобщил нищо ново. Със съвета, който даде на Зак и който щеше да му помогне да остане в безопасност и на свобода, той само потвърждаваше инструкциите, които похитителят явно бе получил.
Той просто се опитваше да изгради някаква връзка, колкото и неприятна да бе тази задача, да положи основите на такива взаимоотношения с убиеца, които, надяваше се, щяха да накарат закоравелия престъпник почти подсъзнателно да повярва, че Куин и той имат обща цел — размяна — и че всъщност властите са „гаднярите“.
От годините, прекарани в Лондон, Куин знаеше, че за ушите на англичаните няма по-приятелски звук от американския акцент. Изглежда харесваха провлачения изговор на думите. Звучеше по-дружелюбно от собственото им отсечено произношение. В разговора си със Зак той бе наблегнал малко повече от обикновено на провлачения изговор. Много важно беше Зак да не остане с впечатление, че Куин не го взема на сериозно или че му се подиграва. Освен това трябваше много да внимава, за да не се прокрадне в думите му и най-малката следа от отвращението, което изпитваше към човека, съсипващ двама родители на пет хиляди километра оттук. Беше толкова убедителен, че успя да заблуди Кевин Браун.