Но не и Крамър.
— Искаше ми се да задържи кучия син малко по-дълго на телефона — каза капитан II ранг Уилямс. — Някой от нашите колеги в провинцията би могъл да види него или колата му.
Крамър поклати глава.
— Все още не — каза той. — Проблемът ни е, че сержантите-детективи в малките провинциални полицейски участъци не са обучени агенти, които могат да проследяват хора незабелязано. Куин ще се опита да удължи времетраенето на разговорите по-късно, като се надява Зак да не усети.
Зак не се обади тази вечер, а на следващата сутрин.
Анди Ланг си взе почивен ден и отлетя за Рияд с вътрешен полет на Саудитските авиолинии. Там поиска да се срещне с генералния директор Стийв Пайл. Пайл го прие.
Административната сграда на ИБСА в столицата на Саудитска Арабия нямаше нищо общо с форта на Чуждестранния легион в Джеда. Банката беше хвърлила доста пари за построяването на високото здание от бледожълтеникав мрамор, пясъчник и полиран гранит. Ланг прекоси огромното централно преддверие. Единственият звук, който се чуваше, беше шумът от стъпките му по мраморния под и плискането на разхлаждащите фонтани.
Дори в средата на октомври навън беше много горещо, но преддверието приличаше на пролетна градина. След половинчасово чакане той беше въведен в офиса на генералния директор — разположен на последния етаж апартамент, който беше толкова луксозно обзаведен, че дори президентът на „Рокмън-Куинс“, при едно от посещенията си преди половин година, трябваше да признае, че собственият му офис в Ню Йорк бледнее пред него.
Стийв Пайл беше едър и приветлив мъж, опитен администратор, който се гордееше с бащинското си отношение към по-младите служители от многонационалния персонал. Червендалестото му лице красноречиво говореше, че въпреки „сухия“ режим за обикновените хора в Кралство Саудитска Арабия барчето му за напитки е добре заредено.
Той посрещна Ланг сърдечно, но с известна изненада.
— Мистър Ал Харун не ме предупреди, че ще идваш, Анди — каза той — Щях да изпратя на летището кола за теб.
Мистър Ал Харун беше директорът на клона в Джеда, шеф на Ланг от саудитска страна.
— Не го предупредих, сър. Просто си взех еднодневен отпуск. Мисля, че имаме проблем, на който искам да ви обърна внимание.
— Анди, Анди, името ми е Стийв, нали така? Радвам се, че си дошъл. Казвай сега какъв е проблемът.
Ланг не беше взел разпечатките със себе си; ако някой от колегите му в Джеда беше съучастник в измамата, липсата на разпечатките щеше да го постави нащрек. Беше си водил обаче подробни бележки. Той прекара следващия час, обяснявайки на Пайл какво беше открил.
— Не може да е случайно съвпадение, Стийв — завърши той. — Няма друг начин за обяснение на тези цифри, освен като крупна банкова измама.
От сърдечността на Стийв Пайл не бе останала и следа, докато Ланг обясняваше своето откритие. Те седяха в дълбоките кожени кресла, разположени около ниската масичка за кафе от кован пиринч. Пайл стана и отиде до стената от оцветено стъкло, зад която се откриваше разкошен изглед към огромната пустиня. Най-накрая се обърна и отново приближи към масичката с усмивка на лице и протегната ръка.
— Анди, ти си един много наблюдателен млад човек. Много умен. И лоялен. Дълбоко ценя това, благодарен съм ти, че се обърна към мен по този… проблем. — Той съпроводи Ланг до вратата. — Слушай сега, искам да оставиш това на мен. Аз ще се заема лично с него. Повярвай ми, далеч ще стигнеш.
Анди Ланг напусна сградата на банката и се отправи обратно към Джеда, сияещ от самодоволство. Беше постъпил правилно. Генералният директор щеше да сложи край на тази измама. През това време Стийв Пайл барабанеше с пръсти по бюрото си. След това вдигна слушалката на телефона и набра един номер.
Зак се обади за четвърти път, и втори по специалната линия в девет без петнадесет сутринта. Обаждането беше засечено в Ройстън, западната част на Хартфордшир, където графството граничеше с Кембридж. Полицейският служител, който стигна там след две минути, беше закъснял с 90 секунди. И отново нямаше никакви отпечатъци.
— Куин, дай да не протакаме. Искам пет милиона долара и то бързо. Употребявани банкноти, дребни.