— Господи, Зак, това е страшно много. Имаш ли представа колко ще тежат?
Мълчание. Зак беше объркан от неочакваната забележка за теглото на банкнотите.
— Толкоз, Куин. Дай да не спорим. Ако се опитате да ни скроите някой номер, ще ви пратим един-два пръста да ви избием от главата тези глупости.
В Кенсингтън МакКрей се задави и хукна към банята. По пътя се блъсна в масичката за кафе.
— Кой е там? — тросна се Зак.
— Едно ченге — отговори Куин. — Знаеш как е. Тези смотаняци не ме оставят на мира.
— Не си правя майтап.
— Хайде, Зак, не се занасяй. И двамата сме професионалисти, нали? Дай да караме мирно и кротко както досега, а? Правим само това, което се налага, нищо друго. Ей, времето изтича, затваряй.
— Ти само приготви парите, Куин.
— Трябва да говоря с бащата. Обади ми се в рамките на 24 часа. А, как е момчето?
— Добре. Засега.
Зак затвори телефона и излезе от кабината. Разговорът беше продължил 31 секунди. Куин остави слушалката. МакКрей се върна в стаята.
Ако пак направиш това — каза Куин тихо, — ще ви изхвърля и двамата оттук и майната им на Компанията и Бюрото.
МакКрей изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да се разплаче.
В подземието на посолството Браун погледна към Сеймър.
— Вашият човек я оцапа — каза той. — Какъв беше този трясък по време на разговора?
Без да чака отговор, той вдигна слушалката и набра директния номер на апартамента. Отговори Сам Самървил. Тя обясни как Зак е заплашил, че ще отрежат няколко пръста на момчето и как МакКрей е блъснал масичката.
— Кой се обади? — запита Куин.
— Мистър Браун — отговори тя официално. — Мистър Кевин Браун.
— Кой е той? — попита Куин.
Сам погледна нервно към стените.
— Заместник-началникът на отдела за криминални разследвания към ФБР — отново официално отговори тя, като знаеше, че Браун слуша.
Куин махна с ръка раздразнено. Сам сви рамене.
По обяд в апартамента се състоя съвещание. Преобладаващото мнение беше, че Зак ще се обади не по-рано от следващата сутрин, за да даде време на американците да обмислят искането му.
Браун дойде с Колинс и Сеймър. Пристигна и Найджъл Крамър, който водеше със себе си капитан II ранг Уилямс. Куин познаваше всички, с изключение на Браун и Уилямс.
— Можеш да кажеш на Зак, че Вашингтон е съгласен — заяви Браун. — Обадиха се преди двайсет минути. Аз самият и дума не искам да чуя за това, но те са съгласни. Пет милиона долара.
— Само че аз не съм съгласен — каза Куин.
Браун се втренчи в него, сякаш не повярва на ушите си.
— О, значи ти не си съгласен, Куин? Той не бил съгласен. Правителството на САЩ е съгласно, но мистър Куин не бил съгласен. А можем ли да попитаме защо?
— Защото е много рисковано да се съгласим с първоначалното искане на похитителя — каза Куин невъзмутимо. — Ако направим това, той ще започне да си мисли, че е трябвало да поиска повече. А човек, който си помисли това, ще си помисли и другото — че е бил измамен по някакъв начин. Ако е психопат, това ще го разгневи. А няма на кого друг да си го изкара, освен на заложника.
— Мислиш ли, че Зак е психопат? — запита Сеймър.
— Може да е, може и да не е — отвърна Куин. — Но някой от съучастниците му може и да е. Дори Зак да е този, който командва, а това не е сигурно, психопатите трудно могат да бъдат удържани.
— Какво ще ни посъветвате в такъв случай? — попита Колинс.
Браун изсумтя.
— Все още сме в началото — каза Куин. — Най-големият шанс на Саймън Кормак да оцелее ще е, ако съумеем да убедим похитителите в две неща: че са успели да изстискат от семейството максимума, който може да плати, и че парите ще им бъдат дадени само ако предадат Саймън жив и здрав. Ще им трябва време, докато проумеят това. Отгоре на всичко полицията може да попадне на следа и да ги открие.
— Съгласен съм с мистър Куин — заяви Крамър. — Това може да продължи няколко седмици. Може да звучи грубо, но е по-добре, отколкото да пришпорваме случая и да го оплескаме поради грешна преценка. Единственият резултат ще бъде смъртта на момчето.
— Ще ви бъда благодарен за всеки ден в повече, който можете да ми осигурите — обади се капитан Уилямс.
— И какво да кажа на Вашингтон? — попита Браун.
— Кажете им — спокойно отвърна Куин, — че ми възложиха да преговарям за освобождаването на Саймън и че се опитвам да постигна точно това. Ако искат да прехвърлят случая на някой друг, тяхна работа. Просто трябва да съобщят това на президента.
Колинс се покашля. Сеймър заби поглед в пода. Съвещанието приключи.
Когато Зак отново се обади, Куин започна да се оправдава:
— Виж сега, опитах се да се свържа лично с президента Кормак. Не стана. Човекът е на успокоителни през повечето време. Абе сигурно му е страшно тежко…