— Зарежи глупостите и ми намери парите — сопна се Зак.
— Опитах, кълна се в Бога. Слушай, пет милиона е малко множко. Той няма толкова пари накуп — вложил е всичко в попечителски фондове и ще му трябват няколко седмици, докато ги изтегли. Казаха ми, че мога да ти дам деветстотин хиляди долара и че могат да ги осигурят много бързо…
— Я стига — изръмжа гласът по телефона. — Вие, янките, можете да ги вземете от някъде другаде. Аз не бързам.
— Да бе, знам — заяви Куин, без да се шегува, — не са те усетили. Ченгетата доникъде не са стигнали, туй е сигурно… поне засега. Да можеше да свалиш малко… Момчето добре ли е?
— Аха.
Куин беше сигурен, че Зак обмисля предложението.
— Искам да те питам, Зак. Тези мръсници зад гърба ми яко ме притискат. Питай хлапето как е било името на любимото му куче — дето го е имал от мъник до десетгодишна възраст. Просто да знаем, че е добре. Нищо няма да ти струва. А на мен ще ми свърши голяма работа.
— Четири милиона — отсече Зак. — Последно!
Слушалката щракна. Обаждането беше от Сейнт Ниотс, град в южната част на Кембридж, право на север от границата на графството с Бедфордшир. Никой не бил забелязан да излиза от кабините пред централната поща.
— Какво правиш? — полюбопитства Сам.
— Започвам да ги притискам — отговори Куин, без да обяснява повече.
Той беше осъзнал още преди няколко дни, че държи в ръцете си коз, с който парламентьорите не винаги разполагаха. Бандитите в планините на Сардиния или Централна Америка можеха да издържат с месеци или години, ако пожелаеха. Нито организирано от армията търсене, нито полицейски патрули биха могли да ги открият в онези хълмове, осеяни с пещери и храсталаци. Единствената истинска опасност за тях представляваха хеликоптерите. Но само те.
В гъсто населената югоизточна част на Англия Зак и хората му се намираха на територия, където законите се уважаваха и по тази причина тя бе враждебна за тях. Колкото по-дълго продължаваха да се крият, толкова повече нарастваше статистическата вероятност да бъдат разпознати и открити. За тях напрежението щеше да се изразява във все по-нарастващото желание да уредят откупа и да изчезнат. Номерът беше да ги накара да си мислят, че са спечелили, че са направили възможно най-добрата сделка, и че няма нужда да убиват заложника, когато се измъкват.
Куин разчиташе на останалите от групата на Зак — полицията знаеше от мястото на засадата, че има най-малко четирима души, които бяха затворени в скривалището. Те ще започнат да нервничат, ще се появят признаци на клаустрофобия и накрая ще започнат да подтикват водача си да се съгласи на предлагания откуп й да приключват — същия довод, който би използвал Куин, ако беше на тяхно място. Притискан от две страни, Зак щеше да бъде принуден да вземе това, което му предлагаха и да се опита да избяга. Но то нямаше да стане преди напрежението върху похитителите да нарасне до непоносими размери.
Съзнателно беше дал на Зак храна за размисъл; първо — че той, Куин, е доброто момче, което се опитва с всички сили да приключи сделката, а властите му пречат (припомни си лицето на Кевин Браун и се зачуди дали това не беше истина), и второ — че Зак е в пълна безопасност… засега. А имаше предвид точно обратното. Колкото повече сънищата на Зак бяха смущавани от кошмари за нахлуване на полиция в скривалището им, толкова по-добре.
Професорът по лингвистика беше решил, че Зак е почти сигурно между четиридесет и пет и петдесет и една-две години и вероятно главатар на бандата. Липсваше колебание в думите му, което би могло да наведе на мисълта, че той пита някого, преди да уговаря условията. Беше роден в работническо семейство, не беше кой знае колко добре образован и почти сигурно се беше родил някъде около Бирмингам. Но типичният начин на говорене бе доста променен през годините, поради дългите периоди, прекарани далеч от родния край, най-вероятно в чужбина.
Един психиатър се опита да състави негов портрет. Той определено беше под напрежение, което нарастваше с всеки следващ разговор. С течение на времето враждебността му към Куин намаляваше. Беше привикнал към насилие — в гласа му нямаше колебание или угризения, когато бе казал, че ще отсече пръстите на Саймън Кормак. От друга страна той разсъждаваше логично и беше съобразителен, нащрек, но не и уплашен. Опасен човек, но не луд. Нито пък „психар“ или „политически“.
Тези заключения бяха предадени на Найджъл Крамър, който докладва всичко на комисията КОБРА. Веднага бяха изпратени копия във Вашингтон, направо за комисията в Белия дом. Други копия бяха занесени в кенсингтънския апартамент. Куин ги прочете. Същото стори и Сам.