„Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но сред хората от вашия персонал няма измамници. Всеки долар и всеки цент, които минават през тезгяха, влизат в един от вашите четири касови апарата.“
„Как така четири? — учудил се собственикът на бара. — Та аз съм поставил само три!“
— Не желая злото на този младеж — каза Истърхаус — но ако продължава по същия начин, ако не иска да мълчи, може би ще бъде най-добре да го преместите в Лондон.
— Няма да е лесно. Той при всички случаи ще протестира — заяви Пайл.
— Ланг е сигурен — обясни Истърхаус, — че рапортът му е получен в Лондон. При положение, че оттам го изискат — поне така ще му кажете вие — той ще тръгне като агънце. Това, което трябва да докладвате в Лондон е, че искате да го отзоват. Основанията за това са, че не е подходящ за банката тук, че се държи зле с персонала и демобилизира колегите си. Доказателството за всичко това се намира в ръцете ви. Ако започне да ви обвинява по същия начин в Лондон, той просто сам ще докаже, че сте били прав.
Пайл беше възхитен. Полковникът бе предвидил всичко.
Куин беше достатъчно опитен, за да предположи, че в стаята му най-вероятно има не един, а два микрофона. Трябваше му един час, за да открие първия и още толкова — втория. В месинговата поставка на голямата настолна лампа имаше пробит труднозабележим отвор. Той беше излишен, тъй като шнурът влизаше отстрани. Отворът беше точно под него. Куин лапна една дъвка — вицепрезидентът Одел му беше дал цяло пакетче за полета през Атлантика — и като я подъвка няколко минути, напъха топчицата плътно в отверстието.
След малко в подземието на посолството се появи дежурният от отдела за електронно наблюдение и подслушване и поиска да говори с представител на ФБР. Колинс и Браун веднага отидоха в подслушвателния пост.
— Единият от микрофоните в стаята току-що спря да предава — съобщи техникът. — Онзи, който монтирахме в поставката на настолната лампа. Приборите показват дефект.
— Механична повреда? — запита Колинс.
Въпреки твърденията на производителите, беше нещо обичайно техниката да се поврежда от време на време.
— Не е изключено — отговори човекът. — Няма как да разберем. Самият микрофон е здрав, но показанието за нивото на звука е нулево.
— Дали не го е открил? — попита Браун. — Да е напъхал нещо вътре. Коварно копеле е той.
— Възможно е — каза техникът. — Искате ли да пратим някого там?
— Не — рече Колинс. — А и той никога не говори в стаята си. Само лежи на леглото и мисли. Освен това имаме и друг — в контакта на стената.
Тази нощ, дванадесета по ред от първото обаждане на Зак, Сам отиде в стаята на Куин, отдалечена от стаята на МакКрей в другия край на апартамента. Когато отвори вратата, бравата изщрака.
— Какво беше това? — попита агентът на ФБР, който дежуреше през нощта заедно с един от техниците.
Техникът сви рамене.
— Стаята на Куин. Бравата на вратата, някой прозорец. Може да е тръгнал към тоалетната. Или пък да проветрява. Нали виждаш, не се чуват гласове.
Куин лежеше на леглото, смълчан в полумрака. Уличните лампи на Кенсингтън слабо осветяваха стаята. Беше съвсем неподвижен, втренчил поглед в тавана, гол, като се изключи саронга, увит около кръста му. Когато чу изщракването на вратата, той обърна глава. Сам стоеше безмълвно на прага. Тя също знаеше за микрофоните. Нейната стая не се подслушваше, но беше до тази на МакКрей.
Куин спусна крака на пода, завърза саронга и вдигна пръст до устните си, за да я предупреди да мълчи. После стана безшумно от леглото, взе магнетофона си от малката масичка, включи го и го постави до електрическия контакт над перваза, на метър и половина от горния край на леглото.
Все така безшумно, той вдигна голямото кресло от ъгъла, обърна го обратно и го постави над магнетофона и срещу стената. След това взе възглавниците и ги натъпка в празнините между облегалките му. Образува се нещо като кутия, като другите й две страни бяха подът и стената. Магнетофонът остана вътре.
— Сега вече можем да говорим — тихо каза той.
— Не искам да говоря — прошепна Сам и протегна ръце към него.