Куин я грабна и я отнесе на леглото. Тя се изправи и за секунда се освободи от копринената си нощница. Куин легна до нея. След десет минути вече бяха любовници.
В подземието на посолството техникът и двама от агентите на ФБР слушаха без особен интерес звука, идващ от контакта на две мили от тях.
— Откърти — каза техникът.
Това, което чуваха, бе спокойното и равномерно дишане на дълбоко заспал човек, записано предишната нощ, когато Куин бе оставил магнетофона включен на възглавницата до главата си. По някое време в подслушвателния пост се отбиха Браун и Сеймър. Не очакваха нищо особено; Зак бе позвънил в обичайното за вечерта пиково време — около 6 часа. Този път от гарата в Бедфорд. Никой не бе успял да го разпознае.
— Не ми е ясно — каза Патрик Сеймър — как този човек може да спи при напрежението, на което е подложен. Цели две седмици аз едва успявам да подремна и вече се чудя дали някога ще мога отново да се наспя като хората. Сигурно нервите му са като въжета.
Техникът се прозя и кимна. Нощните дежурства бяха доста необичайни за работата, която вършеше за Компанията в Англия и Европа. Никога не му се бе налагало да работи нощ след нощ, както в този случай.
— Аха, де да можех и аз да направя като него.
Браун се обърна и се прибра в стаята, която му бяха отстъпили. Вече 14 дни беше в този проклет град и все повече се убеждаваше, че английската полиция доникъде не е стигнала, а Куин само се лигави с онзи долен тип, който дори не заслужава да се нарича човек. Е, Куин и неговите английски приятелчета можеха да си седят на задниците колкото си искат, но неговото търпение се бе изчерпало. Реши сутринта да събере екипа си и да види дали с малко старомодна детективска работа няма да попаднат на следа. Не беше нещо ново огромен полицейски апарат да пропусне някоя дребна подробност.
8.
Сам прекара в прегръдките на Куин почти три часа. Те се любиха, говореха си шепнешком и пак се любиха. Всъщност говореше повече Сам — за себе си и за кариерата си в Бюрото. Тя не пропусна да предупреди Куин за заядливия Кевин Браун, който я бе избрал за тази мисия и който се намираше в Лондон с екип от осем души, „за да държи всичко под око“.
Сам спеше дълбоко и непробудно, за първи път от две седмици насам, когато Куин я разбуди с леко докосване.
— Лентата е с дължина три часа — прошепна той. — Ще свърши след петнайсетина минути.
Тя го целуна пак, облече нощницата си и на пръсти се прибра в стаята си. Куин премести внимателно креслото от стената, изсумтя няколко пъти заради микрофона, изключи магнетофона, изтегна се на леглото и този път наистина заспа. Звуците, записани на Гровнър Скуеър, бяха на човек, който се е обърнал в съня си и е продължил да спи. Техникът и двамата агенти от ФБР погледнаха конзолата и подновиха играта на карти.
Зак се обади в девет и половина. Звучеше по-грубо и враждебно от предния ден, като човек, подложен на все по-нарастващо напрежение, чиито нерви са започнали да се изопват. Човек, който е решил сам да окаже натиск.
— Добре, копеле, чувай сега. Никакви дъра-бъра повече. Писна ми. Приемам шибаните ти два милиона и нито цент по-малко. Поискаш ли още нещо, ще ти изпратя един-два пръста — ще ги отсека с чук и секач от дясната ръка на малкия пикльо. Да видим дали ще си все тъй мил на Вашингтон след това…
— Зак, задръж — искрено го замоли Куин. — Твои са: Печелиш. Снощи им казах да ги събират тия два милиона или ще си вдигна чукалата. Господи, да не мислиш, че единствено ти си изморен. Аз не смея да дремна да не би да се обадиш…
Зак явно се успокои при мисълта, че има човек, чиито нерви са по-опънати от неговите.
— Още нещо — изръмжа той. — Не ща пари. Вашите копелдаци ще натъпчат куфара с подслушвателни устройства. Диаманти. Слушай сега…
Той говори в продължение на още десет секунди и затвори. Куин не си водеше никакви бележки. Нямаше нужда. Всичко се записваше на магнетофонна лента. Засякоха обаждането — този път от една телефонна кабина в редица от три, в Сафрън Уолдън, пазарно градче в западен Есекс, съвсем близо до магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Изпратеният цивилен полицай стигна до кабините за три минути, но всички бяха празни. Зак се бе стопил в тълпата.
По същото време Анди Ланг обядваше в стола на клона на ИБСА в Джеда. Заедно с него на масата седеше неговият приятел и колега мистър Амин — пакистанец, който завеждаше банковите операции.
— Доста съм озадачен, приятелю — каза младият пакистанец. — Имаш ли представа какво става?
— Не знам — отговори Ланг. — Може би ти ще ми кажеш.
— Нали знаеш пощенската торба, която ежедневно пътува оттук до Лондон? Трябваше спешно да изпратя писмо с документи. Нуждаех се от бърз отговор. Кога ли ще пристигне — питах се аз. Защо все още не е дошъл? Обадих се лично в куриерския отдел и ги попитах защо отговорът все още не е пристигнал. А те ми казаха нещо странно.