Ланг бе умилостивен, благодари му с официалното и по-любезно „Ашкурак“ и излезе. Чак когато се върна в офиса си, се сети да разлисти страниците на паспорта.
В Саудитска Арабия на чужденците е необходима не само входна, но и изходна виза. Неговата, която преди беше валидна без ограничение във времето, сега бе отменена. Печатът на Имиграционната служба в Джеда беше съвсем истински. Без съмнение, помисли си той, мистър Ал Харун имаше приятел в това учреждение. Това беше, в края на краищата, начинът, по който се уреждаха нещата тук.
Съзнавайки, че няма връщане назад, Анди Ланг реши да зареже всичко и да се измъкне. Той си спомни нещо, което завеждащият банковите операции, мистър Амин, бе споменал веднъж пред него.
— Амин, приятелю, не беше ли казал преди време, че имаш роднина в Имиграционната служба? — попита го той.
Амин не видя нищо подозрително във въпроса.
— Да, наистина. Братовчед.
— Къде точно работи?
— О, не тук, приятелю мой. Той е в Дхаран.
Дхаран не беше близо до Джеда, на брега на Червено море, а в най-източната част на страната, край Арабския залив. Късно сутринта Анди Ланг се обади по телефона на мистър Зулфикар Амин в канцеларията му в Дхаран.
— Обажда се Стийв Пайл, генерален директор на Инвестиционната Банка на Саудитска Арабия — заяви той. — Един от моите служители в момента се намира по служба в Дхаран. Налага му се спешно да лети за Бахрейн довечера. За съжаление научавам, че срокът на визата му е изтекъл. Знаете колко време отнемат тези неща по обичайния ред… Питам се, като имам предвид, че дълбокоуважаваният ви братовчед работи при нас… Ще видите, че мистър Ланг е изключително щедър…
По време на обедната почивка Анди Ланг се върна в апартамента си, опакова багажа си и хвана полета на Саудитските авиолинии в 3 часа след обед за Дхаран. Мистър Зулфикар Амин го очакваше. Издаването на изходна виза му отне два часа и го лиши от хиляда риала.
Мистър Ал Харун забеляза отсъствието на специалиста по кредити и маркетинг приблизително по времето, когато самолетът на Ланг излиташе за Дхаран. Той направи справка на летището в Джеда, но само за международните полети. Никаква следа от Ланг. Крайно озадачен, той се обади в Рияд. Пайл попита дали е възможно да се предотврати качването на Ланг на какъвто и да е самолет, даже по вътрешните линии.
— Боя се, скъпи колега, че не мога да уредя това — каза мистър Ал Харун, който мразеше да разочарова хората. — Но мога да попитам моя приятел дали не е излетял по някоя от вътрешните линии.
Откриха, че Ланг е излетял за Дхаран в момента, когато пресичаше границата със съседното емирство Бахрейн. Оттук той без затруднение се качи на самолет на Английските авиолинии, който извършваше редовен полет от Мавриций за Лондон. Без да знае, че той бе получил нова изходна виза, Пайл изчака до следващата сутрин и разпореди на служителите в тамошния клон на банката да разпитат из града и да открият какво прави Ланг в Дхаран. След три дни му докладваха, че търсенето е било безрезултатно.
Три дни след като министърът на отбраната бе натоварен от Вашингтон да осигури диамантите, поискани от Зак, той докладва, че изпълнението на тази задача ще отнеме повече време, отколкото бе предполагал. Парите бяха осигурени; проблемът не беше в тях.
— Вижте — каза той на колегите си, — не разбирам нищо от диаманти. Но моите познати от този бранш — свързал съм се с трима, всички са много дискретни и проявяват пълно разбиране — ми казаха, че броят на скъпоценните камъни, които ще са необходими е много голям. Похитителят иска необработени диаманти с големина от една пета карат до половин карат, при това среднокачествени. Цената на такива камъни се движи между двеста и петдесет и триста долара за карат. За по-сигурно те използват като основна цена 250 долара. Очевидно става дума за около осем хиляди карата.
— И какъв е проблемът? — запита Одел.
— Времето — отговори Мортън Станърд. — Ако всеки камък е по една пета карат, ще бъдат необходими четиридесет хиляди диаманта. Ако са по половин карат — шестнайсет хиляди. Твърде много, за да бъдат осигурени бързо. В момента трима души изкупуват всичко налично, като се стараят да не привличат излишно внимание.
— Какъв е крайният срок? Кога диамантите ще могат да бъдат изпратени?
— Още един, може би два дни — отвърна военният министър.
— Най-много, Мортън — изръмжа Одел. — Сделката е уредена. Не можем да караме момчето и баща му да чакат повече.
— В момента, в който бъдат събрани, претеглени и проверени дали са истински, ще ги имате — каза Станърд.
На следващата сутрин един от хората на Кевин Браун му се обади по телефона в посолството.