Но гладните вече почваха да се струпват наоколо.
Само че не всичките. Личеше си, някои бяха останали в колибите. А и тези, които бяха излезли, подсмърчаха, кихаха, покашляха.
Тревогата в сърцето на Намури нарастваше.
Не можа да изчака повече. Приближи до външния край на колибата си и се залови с колкото може по-малко шум да си проправя дупка в бамбуковата стена.
Мъчи се доста, ала накрая успя.
Провря се навън, надникна зад колибата.
Никой не го бе забелязал.
Безшумен като питон, той пролази до обграждащата селото джунгла. Едва там, стъпил на пътеката, що водеше към реката, се изправи и забърза.
Мислеше, че е запомнил пътя.
В това време плисна дъждът.
Обичайният дъжд.
Истински порой, все едно изляло се изведнъж езеро от небето.
Но за него — добре дошъл. Щеше да попречи за откриване на бягството, а откриеха ли го случайно — за преследването му.
Не спря. Дори затича, обливан от цели водопади, които връхлитаха от нависналите дървесни корони.
Прецапваше из локвите, подхлъзваше се често, падаше, пак ставаше. Но не спираше.
Не му беше ясно къде точно ще отиде. Знаеше само едно — че трябва да избяга от похитителите си. Че от тях не може да очаква нищо добро. За добро не се организира цяла ловна експедиция. С всички трудности и опасности.
Бягаше презглава. Пазеше се само от бодливите храсти и лиани.
Друга заплаха не очакваше. В тази земя има само три опасни същества. И на първо място — човекът. Човекът извън твоя род. Но сега в този дъжд никой не би тръгнал из гората. На второ — крокодилът. Той също не броди из гората. Стигат му реките и блатата. И на трето място — змиите. Отровните. Те пък почти не се срещат тук. В дълбоката сянка не се въдят никакви животни, с които могат да се хранят. Животните са горе, из короните. Там ги дебнат и техните врагове.
А сухоземните пиявици и кърлежите въобще не смяташе за опасни. Може ли да мине човек през джунглата, без да му се лепнат по няколко от тези дребни кръвопийци?
Добре, че москитите се бяха изпокрили на сушина. Та поне те да не му досаждат.
По едно време му се стори, че се е заблудил. И как да не се заблуди в този потоп? Затова се върна обратно. Взира се, опипва с крак пътеката, опипва и ограждащите я дънери.
Не, не се беше заблудил. Същата пътека.
Само дето загуби ценно време.
И се вцепени. Насреща си видя бледо сияние.
Нощен дух?
Опомни се бързо. Никакъв дух. Обикновени светещи гъби.
И пак хукна.
Най-сетне водната напаст се поуспокои. Утихна съвсем, когато над главата му взе да просветва.
Тогава достигна реката.
И спря.
Ами сега?
Ако имаше лодка — добре. Но така.
Озърна се за някой дънер — няма. Само яки дървета, омотани с бодливи ротанги.
А не биваше да остане тук. Тези, от които бягаше, навярно скоро щяха да го догонят. Не може вече да не са открили изчезването му.
Нищо друго не можа да му дойде на ума. Трябваше да преплува реката до другия бряг. И там да чака преминаването на някоя лодка. Какви ли щяха да бъдат лодкарите, тук враговете са повече от услужливите, но нямаше друг избор.
Нагази във водата. До коленете, до кръста, до гърдите.
И видя.
От отсрещния бряг се пльосна във водата огромно бронирано туловище. И тозчас изчезна под водата.
Едва сдържал вика си на ужас, Намури обърна назад. А как се бяга във вода?
Имал бе късмет. Успя да превари изплувалия крокодил.
Стъпи на твърда земя. И търти обратно по пътеката, за беда, следван по петите от настървеното чудовище.
Внезапно Намури се закова на място.
Насреща му бяха изскочили няколко папуаси начело с Увайзо.
Сега накъде? Отзад — крокодил! Отпред — не по-безопасните преследвачи.
Няколко чифта яки ръце се протегнаха, докопаха го, както се опитваше да се шмугне в бодливия гъсталак отстрани, и го помъкнаха обратно към селото.
Увайзо се приближи до него:
— Защо бяга Намури?
Задъханият от страх и преумора пленник отвърна през зъби:
— Искам да си ходя! Не ща при вас!
— Не! — отсече Увайзо. — Никъде няма да ходиш!
— Защо? Защо?
— Така казва пури-пури, магьосникът.
— Добре де, така казва! Но какво иска от мен?
Увайзо го изгледа недоумяващо:
— Ти си талисман!
— Какъв талисман? — изуми се Намури.
— Ей такъв! Да помогне, та да не мрат свинете.
Намури схващаше бързо. Целият живот на папуаса е низ от магии: едни добри, други лоши. Най-голямата им грижа е да се преборят с лошите магии. Затова са пури-пури, затова имат такава власт.
Той направи последен опит. Съзнаваше, че е безсмислен, но не можеше да се остави така, без никакъв опит за спасение: