— Защо?
— Защото е страшна, зловеща заплаха. По-страшна от чума. Затова я държа в касата си, никой да не се добере до нея.
Суфло, с металния глас на компютъра, натърти:
— Замислил съм нещо. Нещо грандиозно. Несравнимо с нищо друго на този свят. Предлагам ви половината от това, което ще получа срещу него.
— Не, не! Само това не!
— Представяте ли си какво значи половината? Става дума не за милиони, а за десетки, стотици милиарди.
Крумов почти изкрещя:
— Не разбрахте ли, че няма цена, срещу която да си позволя това. Все едно да изпусна злия дух от бутилката. — И повтори: — По-страшно от чума! Та какво е чумата? Драскотина, която човечеството като цяло дори не усеща.
— Тъкмо затова го искам, защото знам какво представлява. Нали ми обяснихте всичко за него?
Крумов само повтаряше:
— Не го давам! Не го давам!
Суфло сви здравото си рамо. Друго не му оставаше:
— Иначе сам ще си го взема. Без да ви дам нищо в замяна.
При тази заплаха Георг Крумов се поколеба. Но тозчас добави:
— Няма да ви оставя! Ще ви издам на полицията!
— Ха! — прокънтя с металния си тон компютърът. — Какво ще кажете на полицията? Че доктор Суфло ви се е обадил, така ли? За да станете за смях, че общувате с духове. Ха, ха!
И докато другият отсреща мълчеше, смазан от думите му, Суфло повтори предложението си:
— Съгласен ли сте? Да станете милиардер?
— Не, не!
— Тогава не ми остава друго, освен да си го взема сам! — Изтрака последната дума: — Съжалявам!
И затвори телефона.
ЖЕРТВОПРИНОШЕНИЕТО
Захвърлиха го в същата колиба. Само че този път без никакво уважение. Омотан с въжета от ръцете до краката. Захвърлиха го, все едно непотребен вързоп.
И го оставиха сам.
Намури вече не се съмняваше — всичко това не предвещаваше нищо добро.
Никой не се отнася така с тачен гост.
Всъщност той не искаше от тях почит, искаше само едно — свобода.
А те тъкмо от това го бяха лишили.
Не се съмняваше — така се връзва само враг. А всеки враг у папуасите може да очаква една-единствена участ.
Знаеше какъв отговор ще получи, ала въпреки това искаше да попита. С друг не можеше да разговаря. Само с Увайзо.
И той почна да вика. Нали устата му не беше запушена.
— Увайзо! Увайзо! Увайзо!
Най-сетне повиканият се появи на входа.
Намури едва го изчака да влезе, и го посрещна с най-важния въпрос:
— Какво ще правите с мен?
Увайзо се поколеба.
— Пури-пури ще каже.
— Защо ме вързахте?
Увайзо пак позабави отговора си:
— Да не бягаш.
Намури трябваше най-сетне да издума всичко, което бе премислял:
— Кажи защо ме отвлякохте? Защо ме гонихте? Защо ме вързахте?
Увайзо:
— Така трябва! Така казва пури-пури. Да не мрат прасетата, трябва талисман. Ето талисман — Намури!
— Ама прасетата пак мрат.
— Да, мрат. И не само те. Нощес умряха едно дете и един старец.
Намури вече не се съмняваше в ориста си. Млъкна примирен.
А Увайзо се доизказа:
— Намури направи лоша магия. Направи хората болни. Да мрат като прасетата.
— Увайзо, ти знаеш, че това не е вярно.
— Пури-пури казва така.
Значи е вярно.
И тръгна да излиза. Намури го спря:
— Къде беше досега, Увайзо?
— Подготвях празненството за момчетата — отвърна той. — Да станат мъже. — После добави тъжно: — Сега няма празненство. Няма прасета за ядене. Няма здрави момчета за изпитание. Целият род печален.
Повече не се обърна. Излезе.
Намури всъщност нямаше за какво повече да го пита. Всичко беше толкова ясно.
Не биваше да се надява на милост.
Няма по-тежка вина от тази — черна магия.
Той беше папуас. И го знаеше. Но и като папуас не биваше да издаде страха, който бе сковал сърцето му. Можеше да понесе несправедливата им омраза, не можеше да понесе презрението.
Ако покажеше малодушие.
Нали затова всеки младеж преминава през най-жестоките изпитания, за да докаже, че е непоколебим.
Той — също.
Спомняше си го, като че ли е било вчера. А как да не го помни?
Първото изпитание беше сам, с усукана остра трева, да си пробие дупка в хрущялната преграда на носа, където се пъхат бамбукови клечки, перата и другите украшения.
После го накараха да натика през хранопровода си прегъната на две жилава пръчка, докато стигне стомаха и почне да повръща слуз и кръв.
А накрая, вече съвсем обезсилен, трябваше да премине през тълпата от жени, които го удряха с каквото им попадне: тояги, камъни, копачки.
Оцеля. Който не издържи, по-добре. Родът не се нуждае от страхливи или хилави мъже.
Селото беше притихнало. Нямаше я обичайната гълчава. Не дигаха врява децата, не излайваха кучетата, не кудкудякаха кокошките. Само глухи стонове. Стенеха умиращите прасета; стенеха, бълнуваха в треската си заболелите хора.