А извън селото джунглата продължаваше своя живот, сякаш нищо не е станало. Призивно къткаха гълъби, като зли духове се кикотеха птици носорози, програкваха хрипливо райски птици, надвикваха се оглушително папагали.
Джунглата не се интересуваше от мъките на болните хора и от страха на обречения.
Когато късчето небе, което прозираше през отвора на колибата, взе да почервенява, вътре влязоха трима души начело с магьосника. И мълчаливо, без да издадат ни звук, подчинени само на безмълвните му знаци, намацаха пленника си с бяла глина. От главата до петите.
И излязоха. Пак го оставиха сам.
Мракът отново заля света. Причерня и светлият доскоро отвор на колибата. Други шумове взеха да долитат от гората. Записукаха кускуси, заврещяха тръгнали на лов за плодове летящи кучета, изфуча дървесно кенгуро, захапало пърхаща в ужас птичка, закрякаха дървесни жаби, заскърцаха щурци, зажужаха бръмбари, досадно записукаха москити, като че ли в колибата повече, отколкото навън.
Всяко зло за добро! Той се усмихна горчиво. Бялата глина, цветът на смъртта, поне го предпазваше от техните ужилвания. А в селото, от колибите продължаваха да се носят мъчителните стонове на мятащите се в огън нещастници.
Намури лежеше, скован от въжетата. И мислеше, мислеше. Макар и напълно уверен, че няма никаква полза от това мислене. Че трябва да затъпее, ако иска да остане мъж. Поне да се покаже пред убийците си като мъж.
Бяла глина! Цветът на смъртта!
Така намазват осъдените на смърт.
Вече нямаше никакво съмнение.
Щяха да го убият, щяха да го изядат, за да омилостивят злите сили. Разгневените духове искат човешка жертва.
Кой можеше да му помогне?
Само не и човек!
Кой?
Духовете на прадедите ли?
Ами че те отдавна са му обърнали гръб. Не го смятат за свой потомък. Целият свят, всичко, което става в него, е подчинено на свръхестествените сили. С огромна власт, но безлична, без име, без образ. Някакво излъчване — манна от духовете на прадедите. Оттам идва и доброто, и злото.
Те искат жертвоприношение. А как да ги омилостиви той така, вързан, като нямаше ни прасе, ни кокошка дори?
Не, не биваше да очаква помощ от тях!
Тогава?
Защо не от Христос? Нали бе ходил на училище при мисионерите, които го научиха да чете? И които непрекъснато му втълпяваха вярата във всемогъщия Бог.
А той още там, без да се издава, не можеше да повярва в басните им. Щом като е толкова всемогъщ, защо се е оставил да го убият?
Той себе си не успял да опази, та другите ли?
В тази борба между старите вярвания и натрапваната нова религия неусетно се зараждаше нещо средно. Няма защо да се боиш от смъртта. Защото всички умрели папуаси ще възкръснат и на небето ще получат бяла кожа. А белите хора наоколо всъщност са възкръснали папуаси. Затова богатствата са в техни ръце, затова цялата власт е в техни ръце. Знаят някаква магия.
Но къде да намеря сега бял човек, та да помогне с мощната си магия?
В такива убийствено мъчителни мисли изкара нощта.
На разсъмване пред колибата му се струпаха малцината жители, които все още се държаха на крака. Двамина влязоха при него и го развързаха, след което го изтикаха навън, като го подпираха под мишниците, докато се размърдат скованите му от обездвижването крака.
Сред тълпата от въоръжени с лъкове мъже и жени с тояги се беше изпъчил магьосникът, пури-пури, още по-тържествено нагизден. Наметнат с кожа от питон, със забучени в отворите на черепа върху главата му черни пера от казуар, бели — от какаду, и пъстри — от райска птица. В плетения му пояс от тънки лиани беше окачен бамбуков нож, а в ръката си държеше ритуалния дървен тризъбец.
Тризъбецът служи само за човешко месо.
Пури-пури каза нещо и посочи с ръка напред.
Барабанът забумтя. Барабан от сагово дърво с изстъргана вътрешност, върху който беше опъната кожа от варан.
Множеството заприглася монотонно с хрипливи, носови гласове.
И пое по пътеката. Пак към реката.
Поведоха и осъдения в средата на процесията, точно зад магьосника.
Все така — с бумтежа на барабана и зловещия припев на тълпата.
Слънцето вече се бе издигнало високо, когато се измъкнаха от зеления тунел в джунглата.
Насреща блесна реката, оградена с двете нависнали стени от листа. Лилии, тръстики, пандануси, палми, евкалипти — всичко омотано с лиани, роголистна папрат, епифити, нацъфтели орхидеи. Така че под тях едва се провиждаше решетката от разкривените въздушни и кокилести корени.