— Колко ви предлага? Крумов дори се усмихна:
— Може и да е луд. Обещава ми…
— Колко?
— Десетки милиарди долари.
Онзи отсреща подметна иронично:
— А отде ще ги намери? Десетки милиарди… — Колуел се върна към началото: — Възможно ли е да е Суфло?
— Как ще е възможно? Нали и вие, и аз бяхме на погребението му? И все пак — повтори дума по дума последния ни разговор.
Инспекторът премисляше на глас:
— А кой присъстваше тогава на срещата ви?
— Никой.
— Значи друг е подслушвал зад някоя врата. Или пък — със скрит микрофон. И сега блъфира от негово име.
Крумов подметна смутен:
— Не съм убеден, че блъфира. Смятам, че има достатъчно сведения за откритието ми. И за възможностите му.
— В смисъл?
— За тероризъм!
Тази идея му хрумна в момента.
— С моя вируид, ясно, няма да се подобри изхранването на човечеството. Но може…
— Какво може?
— Да се унищожи! Пръсне ли се заразата, ще загинат всички фотосинтезиращи организми. А това значи — гибел от глад не само на човечеството, а на цялата земна фауна.
Колуел постави нов въпрос. Може би професионален навик:
— Споделяли ли сте с друг резултатите от изследванията си?
— С никого! Освен с доктор Суфло.
Инспекторът изпъшка:
— Пак Суфло! А не е ли възможно…
— Какво?
— Наистина да е жив.
— Я оставете!
Но Колуел се колебаеше:
— Разказите за „възкресения от мъртвите“ изобилстват във всички митове, легенди, религии.
Крумов възрази:
— Никой сериозен човек, камо ли умен, няма да приеме тази възможност.
Но инспекторът продължаваше да разсъждава гласно:
— Ами индийските факири? Документално е потвърдено, че могат да прекарват заровени в земята в подобно на анабиоза състояние дни наред, та дори седмици.
— То е анабиоза, не клинична смърт.
Инспекторът сякаш не чу възражението му:
— Направих грешка! Погребахме го без аутопсия. Само на доверие. Че бе умрял пред очите ми. И — цианкалият. — И изведнъж се върна към прекия въпрос: — Всъщност щяхте да ме молите за нещо? Пък аз ще искам разрешение за ексхумация на гроба му.
Георг Крумов, вече без никакво колебание, каза:
— Моля ви да ми осигурите надеждна охрана! А вируида и документацията да поставите в сейфовете на банката!
Колуел потвърди:
— Няма съмнение, че това се налага! Дали е Суфло, или друг, няма значение. И двамата са достатъчно умни и достатъчно безскрупулни, за да не им отдадем нужното внимание. — И отсече: — Изпращам ви веднага исканите хора! Чакайте ги!
Крумов затвори телефона с въздишка на облекчение. Трябваше отдавна да направи това. Но както и да е. По-добре късно, отколкото никога.
Можеше да си отдъхне спокоен, че никой няма да злоупотреби с неговия неуспех, който за другиго може да се окаже най-големият шанс в живота.
Само след минута се позвъни. И Ким Сен Ву влезе в кабинета.
Този път с напълно спокоен, дори безстрастен глас, съобщи:
— Търси ви полиция.
— Да влязат! — нареди Крумов.
И си помисли: Каква експедитивност! Просто да не повярваш!
Само след минута лаборантът ги въведе.
Петима полицаи.
Началникът им козирува и се представи:
— Лейтенант Вернер! По нареждане на инспектор Колуел.
Крумов вече можеше да си отдъхне.
— Какво ще правим сега? — запита той усмихнат.
Лейтенантът отвърна кратко:
— Най-първо ще отнесем вируида и документацията в банката.
Георг веднага отключи желязната каса-криостат и подаде на полицая, който бе протегнал ръцете си, добре опакования пакет. А папката с работния дневник и другата документация предаде на втория полицай.
— Сега да вървим! Нямам търпение да ги видя на сигурно място!
— По-сигурно от това няма! — отвърна лейтенантът.
Крумов не усети никаква нотка в отговора му.
Тръгна след двамата. Излезе на улицата. Там те се качиха на една кола с още трима полицаи.
Лейтенант Вернер му посочи решително другата.
— Аз искам с… — поколеба се Крумов.
Вернер отвърна решително:
— Нека охраната бъде по-сигурна! А ние с вас — в следващата!
Смутен, неуверен, ученият седна до шофьора. Зад него — лейтенантът и останалите двама полицаи.
Потеглиха.
Но още след първото кръстовище, в суматохата при изчакването на зелената светлина, първата кола изчезна.
Крумов усети някакво безпокойство. Безпокойството му се усили, когато разбра, че не пътува към банката, а в обратна посока.
И се обърна към седналия зад него лейтенант:
— Ама накъде?
И усети опряното в тила си дуло.
— Стой мирно! Я викнеш, я мръднеш…
Стори му се, че ще полудее от струпалите се в главата му безредни мисли: възмущение, страх, угризения, самообвинения.