Тозчас на задната седалка заеха местата си двамата телохранители. И в брониран автомобил има нужда от телохранители.
Доктор Суфло постави здравия си крак върху педала за газ. С него можеше да задейства и крачната спирачка. Единствената му ръка пък хвана лоста за управление. И като натискаше съответните бутони, той запали мотора, освободи съединителя, даде на първа скорост и потегли. Посоката се управляваше както в хеликоптер с движения в различни посоки на командния лост.
Колата излезе на улицата и с бясна скорост се понесе извън града. Това беше едно от предпазните средства — никой да не знае, дори прислугата му, кога ще напусне вилата. Та да не му бъде устроена някаква засада.
Не разчиташе особено на бронята. При сегашните взривни устройства, към които и той при крайна необходимост прибягваше.
Осемдесет-деветдесет-сто-сто и двадесет-сто и петдесет километра.
Опияняваше се от скоростта.
Инвалид, казвате! А това? Такава скорост!
Човекът — това е неговият мозък. Останалото представляват инсталациите, които осигуряват неговото съществуване. Какво от това, че неговата биологична инсталация беше повредена? Ето, кибернетиката му я заместваше! И обслужваше мозъка му — неговия изключителен мозък.
С който можеше да покори света. Да стане най-богатия човек!
Или да го унищожи!
Всичко зависеше от управниците.
Ако откажеха, щяха да премахнат и останалите колебания у него. Щяха да му развържат ръцете да изпълни замисъла си.
Мозъкът все още не можеше да създаде живот. Но можеше да го унищожи…
СИЛАТА НА СЛУЧАЙНОСТТА
Когато излетя през люка на катастрофиралия хеликоптер, Георг Крумов успя да си помисли само: „Край!“
Затова се слиса — потресен, невярващ, — когато усети, че се блъсна в някаква плетеница от лиани, все едно спасителна пожарникарска мрежа, която притъпи удара, подметна го малко нагоре, пак го посрещна, докато накрая се успокои.
Въртолетът продължаваше да се сгромолясва надолу, като се блъскаше в клоните и лианите, докато се стовари върху земята. И тозчас избухна в пламъци.
Тези, които бяха останали вътре, дори ако не бяха загинали от удара, щяха да изгорят живи в тази бензинова клада.
Потрепера.
Но дали неговата участ беше по-завидна?
Той се озърна.
Отвред го обгръщаше гъста зелена шума с най-различна форма, оттенъци и големина. И китки от пъстри цветове. А най-вече орхидеи. Сякаш накацали пеперуди.
Само по това се различаваха. Истинските пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят, а тези, по-разкошните — стояха неподвижни.
Той трепна.
Отгоре му връхлетя нещо. Птица ли беше?
Няма такава птица. Две зелени крила, зад които — още две златисти, с размах почти цял фут.
Да, и това беше пеперуда. Най-голямата. Няма европейско име. Латинското е Орнитоптера парадизеа. Толкова рядка! И толкова търсена не само от контрабандисти, ами и от учени за техните музеи.
Бе имал късмета да я види не забодена на карфица, ами сред природата.
Късмет!
Устните му се сгърчиха в кисела гримаса.
Късмет щеше да бъде, ако я беше срещнал долу, а не тук, оплетен от лианите, увиснал като маймуна на височина тридесет-четиридесет метра над земята.
Ех, де да беше маймуна! Тогава лесно щеше да се спусне долу.
А сега? Чувствуваше се като факир върху легло с пирони. А може би факирът е по-добре. Леглото му е на твърда земя, а не някъде към върховете на дърветата. И не се люлее.
То се знае, не можеше да остане тук, в тази люлка, все едно руло бодлива тел.
Трябваше някакси да слезе долу!
Трябваше!
Залови се да проучва близката околност.
И трепна в ненадейно избликнала надежда. На два метра от него висеше здрава ротангова лиана. Наричат я „дяволско въже“ заради бодлите. Но те са повече по върха й.
Дали щеше да го удържи?
Как няма? Та нали от нея правят плетените столове?
Георг запълзя, все едно тромав паяк по паяжината си. А тази мрежа, проклетата, не спираше да се люлее под него застрашително.
Всъщност какво ти застрашително, направо ужасяващо.
Кой ли еквилибрист би се задържал върху тази неустойчива подпора на такава височина?
Но щом като няма друг изход…
Вкопчвайки се като хамелеон за достигнатите вейки, разкрачен като парашутист, та да заеме по-голяма площ от мрежата, за повече стабилност, той най-сетне, а кога ли беше това, се дотътра до целта.
Хвана се с две ръце за ротанга, притисна и коленете си към него, след което бавно почна да се свлича надолу, като се мъчеше да не поглежда какво има под краката му.