Никога не би могъл да отговори колко време се бе спускал.
Минути ли, часове ли, или цяла вечност.
Най-сетне стъпи върху меката настилка от шума и мъхове.
И се просна по очи, грохнал от умора, с треперещи мускули по цялото тяло, с ожулени до кръв длани. Не бе намерил сили да се обърне по гръб.
Но скоро си даде сметка. Пламтящата машина бе запалила и евкалипта. Огънят се разгаряше.
Затова се надигна с последни сили.
По-право запълзя на четири крака. По-далеч от пожара.
Защото в кабината вече почваха да пукат експлодиращите бойни припаси на бандитите.
По-далеч! По-далеч!
Така, както пълзеше, ръката му докосна нещо гладко и студено.
Погледна. Автоматичен пистолет, навярно изпаднал от хеликоптера. Отдръпна ръката. Но се сети навреме. Можеше да му потрябва. Така, както беше — сам, съвсем безпомощен във враждебната джунгла. Грабна го. И продължи да отстъпва.
Вече можеше да спре. И той спря. Излегна се.
Похитителите му навярно бяха загинали.
Беше свободен.
Но заплашителна свобода.
Как щеше да се измъкне оттук? Още първите европейци са нарекли острова „Дяволска земя“.
Сега той изпитваше същото чувство с всичките си сетива.
Наоколо му се извишаваха право нагоре, към високия горски покрив, чудовищни колонади от червени, черни, зелени, сиви и бели стволове, окичени с огромни гъби, същински стрехи. Евкалипти, палми, кротони, железни дървета, фикуси и какви ли не. Навързани едно към друго с фантастичните серпентини на безбройните лиани, някои от които наподобили досущ сплетени питони.
Из дебелата настилка от гниещи листа и опадали плодове, бухнали мъхове и безобразни гъби изпълзяха цели легиони сухоземни пиявици.
И той трябваше мигновено да скочи на крака.
В джунглата не се сяда — така гласи първата заповед. Или пиявици, или змии, или мравки, или паяци.
Малко преди катастрофата беше видял къде се вие реката.
Струваше му се, че е запомнил посоката й.
И пое решително нататък.
Оказа се, че е улучил. Скоро високият листен покрив почна да се спуска надолу, докато накрая легна върху земята. Същински зелен потоп. Някаква бухнала стена от омотани една в друга палми, папрати, евкалипти, бамбук, орхидеи, диви лози — цисус.
Със зеленината бяха слезли и животните. Разбягаха се уплашени кускуси и дървесни кенгура, заподскачаха от клон на клон торбести катерици.
Ето, размятал яките си крака, хукна да се спасява през шубрака синеглав казуар, разтърсил перушина, повече подобен на птица-таралеж.
Георг тръгна подире му. Досетил се беше навреме. Казуарът като него не може да пробие плътния листак. Нужен му е някакъв проход.
И го намери. Нисък, тесен, бодлив. Но — проходим.
Тръгна по него наведен, някъде дори по колене.
Напреде му се разпълзяваха едри плъхове. Изфуча глиган, но предпочете и той да избяга. Завря се в някаква хралупа торбест таралеж-ехидна.
Целта му беше реката.
И той се залови да търси пролука към нея.
Докато я търсеше, видя огромен гущер, който бе настръхнал, прегърбен, с изправен гребен върху гърба, в напразен опит да го уплаши. И като разбра, че трикът му не минава, светкавично се шмугна в шубрака, та подплаши беседковата птица, танцуваща пред построената си колиба, сред натрупаните камъчета, раковинки, кокалчета — все богатства, с които опитваше да прелъсти избраницата си.
Над главата му изкряка сърдито райска птица.
Погледна нагоре.
Такава красота! Раят в Ада!
И през мрежата на панданусовите кокили зърна искрящата речна повърхност.
Като че ли сега осъзна положението, в което беше изпаднал. Съвсем сам, в местност, която не познаваше, както не познаваше въобще гората, защото беше само един обикновен лабораторен учен, а не пътешественик.
Но знаеше, джунглата е страшна не със зверовете и змиите си. Страшна е с глада си. И безбройните болести. И москитите, които се виеха край него като парлив облак. Сякаш дишаше москити, а не въздух.
Добре де, достигна реката.
А после?
Какво ще прави? Няма лодка. А на чужда помощ не се осланяше. Най-много да минат някои туземци. Но те не винаги са приятелски настроени. Дори и да не са човекоядци, надали биха си дали труд да спасяват някакъв си белокож?
И все пак — друго не му оставаше.
Запровира се през жилавата плетеница.
Накрая излезе на тясна брегова ивица, застлана с напукани глинести плочи.
Най-първо чу крясъците на много хора. После ги видя на отсрещния бряг. Подскачаха, крещяха, размахваха ръце.
Тогава зърна и плуващия насреща му човек.
И следващия го по петите крокодил.
Нямаше време за размисляне.