Нима така?
От мембраната говорителят продължаваше да чете с безстрастен глас:
— В канцелариите на Организацията на обединените нации са постъпвали какви ли не петиции, резолюции, меморандуми, ултиматуми и прочие, и прочие. Като се почне от настоявания пред Съвета за сигурност да спре нечия агресия, до молба за гражданство в самата ООН. Но това, което става през последните седмици, е надминало всяка граница на въображението. Някакъв маниак с двукратна радиограма поставя ултиматум до Съвета да му бъдат изплатени сто милиарда долара, в противен случай щял да унищожи живота на Земята. И тъй като Организацията разполага с необходимите специалисти, които с насмешка потвърждават, че тази заплаха е неизпълнима теоретически, никой не е сметнал за нужно да дава отговор на подобно заплашване. Светът е преживял безброй катаклизми, а животът продължава да се развива, без дори да е почувствал тяхното въздействие. Дори нещо повече — като че ли това въздействие е било положително, като че е благоприятствало еволюцията. В канцеларията се надяват, че такива заплахи ще продължат да постъпват и да ги развеселяват.
Доктор Жан Суфло беше почервенял. От гняв. И обида.
Един рязък отказ не би го засегнал така. Но подобно пренебрежение…
Някакъв маниак!
Маниак ли е този, който е в състояние да изпълни заканата си?
Дали те не са маниаците — маниаци на безгрижието? Затъпели в самоувереността си, в чувството си за всемогъщество. Тесногръди всезнайковци!
Да се гаврят с него! С този, чиято мощ не предполагат дори!
Мечтаеше да прави добро. А се оказа, че светът не иска добро. Светът не заслужава добро.
Жесток, бездушен, неблагодарен свят!
Наистина не заслужава повече да съществува!
Не заслужава!
Още на първото кръстовище обърна и полетя обратно към дома си. Вкара колата в хангара, подемното устройство спусна количката му на пода. После тя го пренесе с възможната си бързина до кабинета му. Спря пред бюрото с неразделния суперкомпютър.
Дето се казва, недочакал я да спре, той затрака с пръсти по клавиатурата.
— Слушате ли? Слушате ли?
Далечният секретар отговори в слушалката:
— На ваше разположение!
Суфло се мъчеше да приведе в ред мислите си:
— Предайте по канала! Чувате ли? Предайте само това: Парола „Херострат!“ Парола „Херострат!“
— Слушам! После?
— Толкова! Само това!
И прекъсна връзката. Никаква предпазливост не беше излишна сега.
Отпусна глава.
Херострат! Преди двадесет и четири века подпалил храма на Артемида. Да се прослави.
Колко много хора бяха загивали за благото на ближния си, колко учени бяха подобрявали живота му, бяха се борили с болестите, бяха му създавали радост и благоденствие. А неблагодарното човечество дори не си спомняше за тях. Никой…
А името на Херострат се носеше от уста на уста вече двадесет и четири века.
Прав е бил.
За разлика от него името на Жан Суфло нямаше да остане в историята. Чисто и просто защото нямаше да има история, нямаше кой повече да пише история. Когато разумът на Земята угаснеше.
Така беше живял Суфло — неизвестен (все в нелегалност), така щеше и да си отиде — още по-неизвестен.
Ето, само след половин час самолетите му щяха да се вдигнат във въздуха, за да пръснат по всички краища на острова кафезите със заразени от вируида насекоми.
И безшумната, невидима бомба, по-страшна от всяка атомна, термоядрена, неутронна и кой знае какви още бомби, щеше да избухне.
Тежко му беше. Не е лесно да се даде такава заповед. Дори авиаторите, които щяха да я напълнят, не допускаха какъв товар носят.
Единствен той…
Такава орис! Толкова жестока орис!
Цял живот една мечта — да прави добро. А то…
Но така е трябвало да стане!
Херострат, осъден на пълна, на космична забрава!
Унищожител не на някакво си храмче, а на цялото човечество…
Втора част
КАНИБАЛИ
Вече три години Намури помагаше на Георг Крумов. Водеше го до най-затънтените кътчета на острова, показваше му пътеките, показваше му селата и горите. Убеден беше, че цял живот да се мъкне така безсмислено с него, пак няма да се отплати. Георг Крумов го бе спасил от явна смърт и сега целият живот на Намури принадлежеше на Георг Крумов. Беше му станал не слуга, не роб, а направо му принадлежеше цял, сякаш част от него. Както ръцете и краката служеха на Георг, така му служеше и Намури — все едно трета ръка. Каквото му кажеше Георг, това значеше, че трябва да бъде изпълнено.
Сега му бе разрешил, а според Намури му бе заповядал, да търси рода си и да го отведе на брега.
Загиваше джунглата, загиваше дивечът, загиваха и хората. И които можеха, които още имаха сили, бягаха от досегашните си села, бързаха към брега. Защото белите им бяха построили платнени колиби, за всеки род отделна колиба. Отначало пораздалечени една от друга — заради старите вражди. Но напоследък колиба до колиба. Нямаше място. И им раздаваха храна, докарвана с кораби от морето. Ех, не чак до преяждане, но нали не умираха от глад?