Чудовищата сякаш извираха от ада.
Но какво бяха те в сравнение с другото?
Най-зловещото.
Останали без храна, но несмеещи да изоставят селата си, пък и възпирани от заканите на магьосниците си, много папуаси оставаха по родните си места, набавяйки си храна с канибалски набези върху съседите или върху изтеглящите се покрай тях други родове и племена. Древните привички, допреди време с ритуална цел, днес се превръщаха в безусловна необходимост. Или ще изядеш, или ти ще бъдеш изяден.
Малцината, които успееха да преминат през всички тези опасности, биваха настанявани в бежански лагери. Но и те вече се оказваха недостатъчни. Не достигаше храна, не достигаха санитарни грижи. Избухваха епидемии — все по-често и по-често. Не преставаха. Който оцелееше от една болест, още невъзстановил се, лягаше от друга. Тиф, дизентерия, та вече и холера.
Смъртта косеше младо и старо, без да прави разлика ни по възраст, ни по пол, ни по раса.
А радиоговорителят продължаваше:
„Само преди няколко минути получихме известие, че Австралия е затворила пристанищата и летищата си, като е прекъснала всякакви връзки по въздух и по море с острова.
Според непотвърдени източници същите мерки предстои да бъдат взети и от други страни, като по този начин Нова Гвинея ще се окаже в пълна блокада.
А в действителност — пълна карантина.
Целта е да не се допусне пренасянето на заразата с продукти или насекоми, попаднали въпреки строгия контрол в параходите и самолетите.
Дори се носят слухове, че международна научна комисия разглежда въпроса дали не би трябвало, докато е още време, целият остров да бъде атакуван с неутронно оръжие, което да унищожи всяко живо същество, без да повреди материалната култура. Или, както казват, да бъде «стерилизиран», за да не представлява по-нататъшен източник на зараза.“
Георг облиза пресъхналите си устни.
Стерилизация! Защо не?
Засега като че ли само това оставаше. След неговите опити, пък и на множеството други институти, да помогнат.
Още в самото начало той беше дал пълна информация за произведения вируид, за биотехнологията при производството му, за разпространителите му, за всичките му генетични характеристики.
Напразно!
Както той, така и те оставаха безпомощни.
Ако наистина болестта се прехвърлеше и на другите континенти, това щеше да означава, че не след дълго, след две-три години, същата участ щеше да постигне и тях.
И тогава?
Може би, преди да загинат от глад, хората щяха да станат жертви на нарушеното равновесие в природата. При изчезването на зелените растения, които усвояват излишния, изобилно натрупван в атмосферата от дишането и промишлеността въглероден двуокис, скоро ще се прояви отдавна заплашващият планетата парников ефект. Затопляне, суша, превръщане на всички континенти в пустини.
Животът беше обречен. Или от глад, или от пек, или от липса на кислород.
Мъртва пустиня! Нещо като Марс…
Дали наистина и Марс… Някога…
В кабинета след леко почукване влезе Ким Сен Ву.
Тих и коректен както винаги.
— Предполагам, че повече не съм ви нужен днес? — запита той.
Георг се сепна.
— О, разбира се! Аз все забравям. Нали съм ви казал да си отивате дори без да ми се обаждате? Само не пропускайте да заключите вратата. Ако са излезли и другите.
— А вие пак ли оставате? — запита Ким.
Георг вдигна рамене:
— Какво друго да правя? Пък може нещо да ми хрумне.
Ким Сен Ву пристъпи колебливо към него:
— Това не ми е работа! Но трябва да ви го кажа!
— Кажете! Кажете!
Лаборантът се колебаеше. Накрая се реши:
— Вие се съсипвате! А не заслужава!
— Не заслужава! Как? Борбата с бедствието ли не заслужава?
— Не за целта, мистър! За възможността да се постигне.
Георг не се учуди на тези думи. Свикнал беше вече. Всички му го казваха — злото е непоправимо.
— Въпреки всичко ще продължа!
— Дори когато сте убеден в непостижимостта?
— Да!
— Аз поне не се съмнявам! — натърти Ким. — Непосилна е задачата ни. Природата не позволява да бъде коригирана. Тя си има свой коефициент на полезно действие. Пределен. Който не може да бъде преодолян.
Георг поклати глава:
— И мен често ме спохожда това съмнение. Знам, природата има свои закони, които не винаги са изгодни за нас. Може да съществува и такъв — да не се получи пресищане с азотни съединения в естествената среда. Не случайно човечеството се е спряло на сеитбообращението. Никой не сее бобови растения след бобови, а ги редува с житни, с клубенови, със зеленчукови. Все с цел да не се получи свръхнитрифициране на почвата — да не се пресити с нитрати от свързването посредством почвените бактерии на освободения при разлагането на органиката амоняк.