Телефонът изчурулика.
Суфло надяна слушалките върху ушите си.
— Слушам! — изтракаха пръстите му върху клавишите на компютъра.
Върху екрана изплава образът на Ким Сен Ву.
— Не успях да го разколебая — доложи кратко кореецът. — Продължава да търси акулата, която му отхапа пръста.
Шифърът беше съвсем прост. И тъкмо на това разчиташе Жан Суфло. Сложните шифри предизвикват любопитство. А полицията разполага с достатъчно средства за разчитане и на най-заплетените.
Повече не му беше нужно. Агентът му го осведомяваше, че Георг Крумов не се е отказал от диренията си.
— Негова работа! — преведе компютърът мисълта му.
И разговорът приключи.
Колкото са по-кратки тези наглед безобидни разговори, толкова по-сигурно.
Суфло знаеше, че това съвсем не е негова работа, на Крумов. Беше работа на доктор Жан Суфло. Защото беше в състояние да обърка всичките му планове, ако постигнеше нещо. Колкото и невероятно да изглеждаше това.
Пръстите му отново заиграха върху клавиатурата. Автоматът бе включил телефона на Алфонсо.
Бандитът пак не си беше в къщи, но телефонният му секретар щеше да запише най-добросъвестно, като истинска машина, предаденото нареждане.
— Лицето е опасно!… Не го изпускайте от поглед!… Нито за миг…
Компютърът щеше да предаде тази заповед посредством своето шифрово устройство, а звуковият й синтезатор щеше да я издиктува ясно на отсрещното приемащо устройство.
Суфло не подценяваше противника си.
Това беше най-ценното му качество. Повечето силни хора се бяха проваляли, защото се бяха надценили.
ОКОТО НА НАМУРИ
Задъхан от вълнение, забравил всичко, което бе научил за обичаите на белите, без дори да почука, Намури влетя в лабораторията, където Георг Крумов тъкмо пускаше в действие центрофугата за отделяне от хранителната среда на изпитвания нов щам микроби.
— Зелено! — почти изхриптя папуасът.
Георг Крумов се обърна едва след като апаратът достигна определените обороти.
— Какво „зелено“?
Отдавна дружеше с младия папуас. Наистина смяташе техните отношения за истинска дружба, а не връзки между господар и слуга, каквито продължаваха да съществуват между белите и черните. Свикнал беше с някои необясними за него, европееца, постъпки на човека, израсъл в джунглата. Макар че се стараеше най-добросъвестно да проникне в наслояваните толкова дълго в съзнанието на папуаса суеверия, които при досега с цивилизацията добиваха съвсем объркан вид.
— Какво „зелено“? — повтори той.
Изморен видимо, Намури приклекна. Все още не можеше да свикне със столовете.
Георг беше приел и тази му горска привичка.
А Намури все още търсеше подходящите думи в бедния си английски речник, за да изрази вълнението си.
— Зелена папрат! — почти извика той.
Крумов все още не разбираше.
— Е?
— Зелена папрат! — натърти Намури. — Наоколо всичко изсъхнало. А в средата — зелена папрат!
Крумов изведнъж схвана изключителността на това съобщение. Интуитивно, преди да го е осъзнал разумът му.
— Къде?
Този път неговият глас излетя от устата му като изпусната пара. По-задъхан от Намури.
И го хвана за раменете:
— Къде бе? Защо млъкна?
Папуасът вече бе успял да подреди мисълта си:
— В родното ми село.
Крумов се сети:
— Е, какво? Изведе ли рода си?
Главата на Намури клюмна.
— Не! Няма го селото… Само пепел… Изгоряло…
— А близките?
— Изядени.
Изрече го толкова просто, като истински потомък на канибали. Но Крумов усети покрусата в мълчаливия му поглед.
Замълча и той, изтръпнал от чутото.
Пръв се опомни папуасът.
— Посипах с прах главата си, положих върху лицето погребалните шарки. Не отрязах пръстите си, защото умрелите бяха повече от всичките ми пръсти. И защото без пръсти нямаше да мога да ги погреба.
Поклати глава:
— Останаха там. И сега Намури няма род. Без род папуасът не е човек. Затуй дойдох при тебе. Ти ме спаси. Ти, може би, си прероден мой прадядо. Само ти ми оставаш сега. — И повтори: — Затуй… — Но се овладя отново: — Там, до ямата, гроба де, където положих събраните кости… Там видях папратта… Наоколо всичко увяхнало… Мъртво… Само тя зелена… Истинска… Като някога…
Крумов все не можеше да повярва:
— Ей, да не си сънувал, приятелю? Да не си сбъркал нещо… От мъка…
Намури стана. Толкова му беше почивката.
— Ако не вярваш, ела с мен! Да видиш!
Втора покана не му беше нужна.