Георг Крумов реши начаса.
Защото това беше нещо фантастично!
Което неговият здрав разум все не можеше да приеме.
Той завъртя телефона на летището, където по нареждане на местните власти имаше право да ползува специален разузнавателен вертолет.
Тъй и тъй… Обажда се еди-кой си… Служебно ми е нужна една машина…
Дежурният даде веднага съгласието си:
— След четвърт час ще бъде готов!
Крумов изкара колата си от гаража, нагласи Намури до себе си. И подкара.
Обикновено не превишаваше скоростта. Нямаше самочувствие на опитен шофьор. Като във всичко друго.
Този път двама полицаи му се заканиха с пръст, когато профуча покрай тях, натиснал докрай педала.
Дори Намури не можеше да си представи какво означаваше за него тази новина.
Георг предчувстваше, че тя ще тласне в друга насока живота му.
Растение, незаразено от смъртоносния вируид!
Възможно ли беше това?
Настаниха се в машината, която се отлепи с рев от земята и се понесе на юг, над гората.
Пилотът следеше само уредите и слушаше указанията по радиото.
А двамата пасажери оглеждаха втренчено картината, която се разгръщаше под тях.
Отначало не се забелязваше нищо особено. Гора — такава, каквато я познаваха. Разлюляна в неравни вълни, подобно на бухнали зелени облаци, които скриваха под плътното си покривало невидимата отгоре земя. А в далечината, над сиво-черните скалисти зъбери, по чиито урви се спускаха искрящите езици на глетчерите, се виеха истинските облаци, ослепително бели, с позлатени от слънцето очертания, все едно сърмени дантели.
Въпреки воя на витлата Намури успя да разкаже за злополучното си пътуване. За керваните от претъпкани лодки по реката, за тайпана, който се бе прехвърлил върху лодката му, за падането му във водата, за отвлечената от течението лодка, за мъчителното пътуване пеша. За зловещата картина на опустошеното село.
И за връщането си обратно със случайно миналата полицейска лодка тъкмо когато вече беше изгубил надежда да се спаси.
Или той да загине от глад, или друг да засити своя глад с неговото месо.
Великото Преселение по реките продължаваше. Като понесени клечки се виждаха отправилите се към крайбрежието малки и големи лодки.
Нима толкова много хора бе приютявала досега джунглата?
И едва днес, при невижданото бедствие, се бяха престрашили. И бързаха да дирят спасение при довчерашните си врагове.
Но скоро в горската зеленина взеха да се мяркат отделни жълти, кафяви, червени, виолетови петна.
Все по-често и по-често!
Земята отдолу заприлича на пъстър килим, изтъкан от безредно разхвърляни кръпки.
Невероятна мозайка, кажи-речи, във всички отблясъци.
Само без синьото.
Но синьото беше горе, на небето, от което слънцето съвсем безстрастно сипеше жарките си лъчи.
С всяка минута жълтата окраска долу вземаше връх, заливаше, обезличаваше всички други шарки.
Докато накрая целият свят грейна в замърсените си петнисти отсенки. И сякаш не изсъхнала мъртва гора, а безброй издигащи се един зад друг хълмове от шуплест бигор, в който твърде често зейваха тъмни дупки на мястото на някой съвсем обезлистен горски исполин.
Накрая останаха само все още изправените мъртви стволове, притиснати от повалените си събратя, протегнали като оглозгани кости начупените си прогнили клони.
Все по-безжизнена и все по-зловеща пустиня, като че ли Сахара, още повече, като че ли Марс, над която се виеха само лешоядите, претърсвайки я за някой изостанал труп на неуспяло да се спаси животно или човек.
Из дълбоките оврази се носеха запенени мътни порои, повлекли повалени дървета. Тропическите дъждове, макар и по-рядко, изливаха водата си, ала я нямаше гората, която да я попие, да я задържи, и потоците помитаха всичко по своя път към морето. На това отгоре и глетчерите се топяха бързо, прибавяйки и те своя принос в опустошителните наводнения.
Намури се взираше все по-напрегнато, с преуморени очи, да открие това, що търсеше. Природата се бе изменила така, че той едва се оправяше в местността дори от въздуха. А някога можеше да я преброди със завързани очи.
Внезапно той извика:
— Ето го!
Беше съзрял черното петно от изгорялото село сред обезлистената, настръхнала като четина на невиждано чудовище, гора.
И папратта!
Той сочеше ръка надолу, където Крумов все още не можеше да различи нищо.
Витлата намалиха оборотите и машината плавно се спусна върху обгорената площадка, вдигайки облак от разхвърчала се шума и насекоми.
Двамата, Георг и Намури, веднага слязоха по спуснатата стълбичка. И се втурнаха нататък, където се виждаше растението, заради което бяха прелетели този път.