— И ако наистина е все същият? Ако не е друг, приел неговото име?
Възможна ли беше такава сатанинска омраза към човешкия вид, към живота въобще?
Ученият повтори решително:
— Ще продължа! Додето имам сили. Няма да спра насред път.
Погледна дори усмихнат:
— Особено сега, когато проблясва някаква искрица на надежда.
Ким Сен Ву вдигна рамене:
— Не разбрахте ли? Природата сама е поставила преграда пред вашата цел. Тя не иска да стане това.
— Но защо? Защо?
— Отде можем ние да проникнем в нейните замисли?
Крумов продължаваше да си говори, повече на себе си:
— Щом едно зелено растение е успяло да оцелее…
— Ние още не знаем дали е съвсем здраво. Дали при него инфекцията няма да се развие по-бавно? Както „смеещата се смърт куру“ сред туземците.
Ученият не отстъпваше:
— Ами ако е успяло да си изработи специфични антитела?
— Защо не ги откриваме?
— Защо де? Нали това се питам и аз? — Замисли се: — Цяла нощ, в безсъницата, в главата ми се е въртяла все тази мисъл: „скачащ ген“. Никой вече не оспорва възможността някой плазмид от ДНК да съществува самостоятелно. И понякога да преминава от клетка в клетка. И не само в един организъм, а от организъм в друг организъм, дори в друг вид. Още един фактор на еволюцията.
Ким Сен Ву го разбра:
— Но откъде се е взел тогава този именно ген?
— Откъде? — Крумов въздъхна тежко: — Все това си мисля. Все този въпрос. Има ли някакъв организъм, при който двата гена: азотфиксиращият и хлорофилообразуващият, да се понасят?
— Е, има ли?
— Опитвам да си представя хода на еволюцията. Еволюцията на хлоропластите.
— За симбигенезата ли?
Георг се усмихна:
— Разбрахте ме. Нали такава е хипотезата? Произлезли от синьо-зелени водорасли в симбиоза с някои ядрени микроорганизми.
— А това значи…
Георг пак се замисли:
— Какво ли може да значи? Че… — И скочи: — Точно това ми трябваше! Има синьо-зелени водорасли цианобактерии, които, от една страна, фотосинтезират, асимилират въгледвуокиса, а от друга, притежават едновременно с това и способността да фиксират молекулярния азот.
— А защо хлоропластите не усвояват азота?
— В хода на еволюцията са изгубили тази способност. Чисто и просто се е оказала излишна. Природата е скъперница.
Ким Сен Ву го гледаше искрено възхитен:
— И все пак… Дори да е така… Щом като природата е поставила тази забрана…
— Човешкият разум е затова — да преодолява природните забрани.
Ким неволно изпусна следните думи:
— Нали така ни сполетя бедствието? Че преодоляхме забраната.
При това напомняне ентусиазмът на учения като че ли мигом се изпари. Той млъкна. Клюмна.
Ким Сен Ву се обърна, отвори вратата. Върна се в своята лаборатория.
Но в подсъзнанието на Крумов остана някаква бледа следа. Като че ли бе видял искрица на доволство, пробегнало неуловимо по иначе безстрастното азиатско лице на помощника си.
Не му обърна внимание.
Мозъкът му работеше вече на други обороти. Като електронна машина, която е получила очаквания алгоритъм.
Значи азотфиксиращият ген на синьо-зелените водорасли не е антагонист на гена, отговорен за свързването на магнезия в хлорофила.
Притежава древна поносимост.
Кое пречеше да приеме, че „скачащ“ ген от някоя цианобактерия е „прескочил“ в генома на папратовия хлоропласт?
Оставаше само да го открие, да го извлече и да го вмъкне в използвания вече вируид, който да го препредаде на обикновените растения.
Да развие нужната му поносимост между двата доскоро антагонистични гена.
Как не се бе сетил досега?
Трябваше да започне веднага експериментите в тази насока!
Без никакво отлагане!
Не беше пресилено — да спре надигащия се апокалипсис…
ОБЕЗПОКОИТЕЛНИЯТ ДОКЛАД
Не, съвсем не му беше леко на доктор Жан Суфло. Той не би го нарекъл угризение на съвестта. Защото имаше според него солидни основания да постъпи така. Честно бе предложил на човечеството цената, на която да се спаси. И щом като не бе приело предложението му, единствено то носеше вината за бедствието.
И все пак…
Все по-често не само на сън, ами и наяве, пред очите му се мяркаха картините, които бе наблюдавал по телевизията за чудовищните страдания, които изпитваха нещастниците от засегнатите райони. За животните не мислеше.
Бягащи хора, стопени от глад до скелетите, следвани по петите от настъпващата пустиня.
Сухи треви, сухи дървета и храсти с неопадали сбръчкани жълти и кафяви листа, които се сгромолясват под най-слабия напор на вятъра, проядени от дървояди и термити.
Стигаха му кадрите от телевизията. Не искаше да отиде на място, за да види с очите си. Пък и не беше съвсем лесно това — така прикован към инвалидната количка.