Наистина, бе си създал всички удобства, които можеше да му предостави съвременната техника. Пълна автоматизация и компютризация за задоволяването на всичките му потребности. И собствени, приспособени за неговите възможности автомобили, и нагоден за същата цел самолет, и яхти, и какво ли не?
Какво ли не?
И все пак — инвалид!
Жертва на това жестоко общество, с което сега той се разплащаше по заслугите му.
Пък и още нещо. Не беше свикнал да съжалява за нищо, което е извършил. Дори ако можеше да го поправи.
А това, отмъщението му, вече беше непоправимо. Защо тогава да мисли за него?
Непоправимо!
Оставаше му само да тържествува заради победата си.
А не можеше да тържествува.
Едно особено, горчиво, задушаващо тържество!
Несъзнателно дори се мъчеше да не мисли за това. Залисваше се с работа. Никой не би нарекъл това нещо работа.
За него друго не му оставаше. Непрекъснато подготвяше все нови и нови акции, и то колкото може по-остроумни и по-въздействащи, по-вълнуващи, понякога изместващи вниманието на хората дори от настъпващата смърт.
За ден-два, но…
Ако не тях, поне него те отклоняваха от налитащите понякога потискащи размисли.
Така и сега. Звуковият синтезатор му четеше последното съобщение за избухналия конфликт на границата между Еквадор и Колумбия. А го беше предизвикал той самият. Ей тъй, на шега. За разтуха. Чрез „имплантиран“ в Интерпол негов агент бе „пошушнал“ на еквадорските власти, че преоблечени като колумбийски войници трафиканти на наркотици на еди-коя си дата щели да пресекат границата, като в същото време бе уведомил колумбийската полиция, че там ще минат еквадорски контрабандисти, също маскирани като войници.
Шегата излезе сполучлива. Избухнала бе престрелка, с ранени и убити. Намеси се ООН, за да предотврати готовия да се разрази военен конфликт.
Ех, не се стигна до края, но все пак…
Слушалата в ухото му бръмна леко, колкото муха. Не понасяше резкия звук на обикновения телефон.
Включи видеофона.
Беше Алфонсо.
— Важно съобщение! — проехтя мембраната.
— Май че се позабави! — изтрака Суфло по клавиатурата.
— Да! Ухапа ме змия. Лежах една седмица в болница. Затова…
— Добре, говори!
— Проследих го. Той изрови някакво растение от джунглата.
— Какво растение?
— Не знам. Но нося няколко негови корена.
— Е?
— Убеден съм, че е много важно. Иначе онзи не би напуснал лабораторията си за нещо второстепенно.
— Продължавай наблюдението! — нареди Суфло.
И включи радиовълната на Ким Сен Ву.
Онзи се обади начаса.
Суфло веднага постави въпроса си:
— Защо не ми казваш какво става?
Кореецът отвърна смутен:
— Чаках да се уверя напълно. Да не ви подвеждам.
— Какво точно е станало?
— Намерил е в гората устойчиво на заразата растение.
При тази вест Суфло се задъха от вълнение.
— Устойчиво? Сигурен ли си?
— Да! Вече нямам съмнение. Опитах да го отклоня, да насоча търсенето му в друго направление. Да го подведа. Не успях.
Суфло губеше търпение:
— Какво точно е постигнал?
— Сега няма да ви обясня цялата технология. Разбирате, нали? Но едно е безспорно. Противодействието е в ръцете му. Всички експерименти го потвърждават. В лабораторни условия и в инсектариума. Тези дни ще го провери и в природни условия. Със заразени цикади.
Доктор Суфло премисляше напрегнато. Не биваше да се бави. Трябваше да действа. Но и не биваше да избързва. Да не сгреши.
— Следи го! — нареди и на него той. — И докладвай за развоя на събитията през два часа!
Отдръпна ръка от клавишите. Вирна глава. Стисна зъби. Какво трябваше да предприеме?
Това променяше всичко, обръщаше с главата надолу цялата му постройка.
А беше свикнал да извлича полза от всяка промяна.
Трябваше да извлече и от тази. Макар и тъй неочаквана.
Мозъкът му, изглежда за сметка на немощното тяло, понякога вземаше решенията си по-бързо и от електронноизчислителна машина.
Той набра телефонния номер на Георг Крумов.
Обади се самият учен. Ясно, не излизаше от лабораторията. По всяко време можеше да бъде намерен там.
— Драги Крумов! — набра думите си в синтезатора доктор Суфло. — Обаждам се пак аз.
Онзи оттатък разбра начаса с кого говори. Естествено, друг нямаше такъв бездушен метален глас.
— Нима…
Не довърши удивлението си.
— Да, аз съм! Изпълних заканата си. И дочаках.
— Какво?
— Новото ви откритие!
Гласът оттатък заглъхна:
— Защо пък вие ще го чакате? Тъкмо вие.