— Аз съм Мефистофел, драги Крумов! Аз купих душата ви. Нали аз ви подарих цялата лаборатория?
— Тя не е ваша. Тя е крадена.
— Но аз ви я дадох. И в нея вие постигнахте всичките си успехи.
— Това успехи ли наричате?
— За мен — и двете. За вас, предполагам, само последното. Но по божиите закони и то е мое.
Крумов почти извика в слушалката:
— Оставете ме на мира! Не искам да говоря с такъв… Такъв…
Не намери ли подходящ епитет, или го възпря вродената му деликатност?
Суфло, все едно не чул, продължи:
— Няма защо да се караме. Аз ви се обаждам не току-тъй. Имам ново предложение.
— Какво?
— Всъщност то си е предишното. Макар че по морални съображения би трябвало да ми предадете откритието си, новото, безплатно, тъй като аз съм ви финансирал от самото начало, пак ви предлагам да го откупя. Срещу милиарди.
— Не ви ща милиардите!
— Става дума за милиарди! Броя им ще определите вие.
— Казах, не ги ща!
Суфло продължаваше да трака по клавишите:
— Може би ще ме запитате защо ми е?
— Не ви питам.
— Въпреки това ще ви кажа. Няма да го унищожа, както се безпокоите.
— А защо тогава?
— За да го предложа на същите, които първия път се подиграха с мен. Но сега, знам, няма да се подиграват. Дори ще ми целуват ръка.
— Искате да кажете, че…
— Да! Ще им продам лекарството, което да спре обхващането на цялата Земя.
— Да го продадете? Аз не съм се блъскал, за да бъде продавано. То за мен има съвсем друга цена.
Сега пък Суфло като че ли се изненада:
— Я гледай! Каква е пък вашата цена?
— Да се разплатя за вината си. Чудовищната си вина!
— Ей така, без патент, даром?
— Да, така! Моята вина не може да се изкупи с никакви пари.
Суфло продължи да настоява:
— Оставете тези съображения! Наивни са! Продадем ли им го, ние също правим благодеяние. Защото без нас не биха постигнали нищо. Ами кажете да се спогодим веднага! Кажете условията!
Крумов заекна от гняв:
— Не!… Не разбирате ли… Няма да ви го продам… Няма…
Друг изход не му оставаше. И синтезаторът предаде:
— Последната ви дума?
— Не! — изкрещя Крумов. — Не и не!
— Тогава не ми остава друго. Разбирате, нали? И още нещо. Не разчитайте този път на инспектор Колуел! Както не ви помогна миналия път, така няма да ви помогне и сега. Знайте, той също е мой човек.
Затвори му телефона.
Това беше сполучливо хрумване — да убие доверието му в полицията.
И отново се свърза по радиофона с Алфонсо:
— Вкарайте овцата в кошарата!
Това означаваше: „Заповед! Отвлечете го!“
Глупак! Защо го принуждаваше винаги все така, насила?