Георг Крумов продължаваше да размисля. Ако разполагаше с хеликоптер, вече отдавна да бе свършил работата си. Но как да поиска? Та нали Колуел веднага щеше да разбере?
Трябваше да се примири с това, за сегашното му нетърпение, мудно пътуване.
Щеше да пусне цикадите от кафеза на няколко места. Да обхванат по-голяма площ. Да заразят, но вече не с болест, а със здраве колкото може повече растения.
После щеше да се върне и ако никой не му попречеше, щеше да произведе още по-големи количества насекоми заразоносители. За да ги пръсне по всички краища на страната, да създаде санитарен пояс пред все още незасегнатата флора.
То се знае, не разчиташе единствено на своите цикади. Разчиташе повече на всички смучещи и гризящи насекоми и животни. Тези, които пуснеше сега, щяха да послужат само като пионери, положили началото на оздравителния процес.
Внезапно водата пред лодката завря, кипна в разплискана мътна пяна. И сред нея, сред водните пръски и пенестите парцали се мернаха телата на два вкопчани в яростна схватка крокодила. Бронираните туловища се блъскаха с трясък, трионените опашки шибаха яростно водата, а огромните зъбати челюсти, вплетени в булдожка захапка, в настървението си къртеха взаимно огромните си жълти зъбища.
Друга подобна битка пламна на стотина метра вляво. Там като че ли се бяха сграбчили три чудовища, без да се разбере кой срещу кого се бие. Плясък, водни плиски, концентрични вълни, пъплещи по повърхността, кървава пяна.
Ето, още една битка!
Какво ставаше?
Всъщност не беше нужно особено прозрение, за да се разбере това. Бягащите крокодили от горните течения на реките, които вече пресъхваха, опитваха да намерят нови места за заселване, нови територии за ловуване и размножаване. А заварените съвсем не мислеха да отстъпят правата си мирно, без съпротива.
Хеле, най-сетне като че ли достигнаха целта си.
Брегът беше заприличал на фантастична мозайка от всички преливи между яркозеленото, през виолетовото, оранжевото, червеното, до жълтото и кафявото.
Фантастична, по-право зловеща мозайка!
Предвестник на настъпващата смърт.
Улисан, почти хипнотизиран от своята цел, Крумов не видя, по-право видя, ала не осъзна видяното.
По небосклона бяха изпълзели огромни грамади от зловещо почернели буреносни облаци. Пък и то по тези места не беше нещо необичайно. Напоследък, не тъй често като преди, но все пак почти всекидневно се изливаха обичайните за този район тропически дъждове.
Сега по-важно, по-важно разбира се от някакъв си дъжд, беше да разсели донесените в кафеза цикади.
Само туй! Цикадите!
„Имунизацията“ — както я бе кръстил за по-голяма образност.
Лодката зави към ниския бряг, носът й зари в тинята. И двамата скочиха в плитчината. Намури се пресегна да завърже лодката си в изпречилия се напреде му кокилест корен, а Крумов излезе на сухото.
Огледа се внимателно.
Все пак трябваше да подбере подходящо място. Да не е до съвсем здрави дървета, защото това ще забави разпространението на цикадите към заразените, но в същото време да не е при изсъхнали, където пък може да умрат от глад, преди да намерят сочни листа.
По реката продължаваха да се източват керваните с бежанци.
Те не бяха опасни, ако хората вътре не са съвсем прегладнели, та да не устоят на изкушението да позаситят глада си с месото на двама безоръжни хора.
В последния момент видя полицейския катер, който се бе промъкнал незабелязано през навалицата и приближаваше към вързаната лодка на Намури.
— Полиция! — извика стреснат Георг Крумов.
И тикна клетката в ръцете на другаря си.
— Бягай! И когато се отдалечиш достатъчно, отвори вратичката! Пусни ги на няколко места!
А той остана. За всеки случай. Може да е грешка. Пък ако не е, да ги забави, да даде време на папуаса за изпълнение на поставената му задача.
Дали беше самият Колуел?
Ако беше той, щеше да го наругае, пък после да става каквото ще.
Полицейският катер опря в брега. Някой отвътре извика:
— Стой! Не мърдай!
Но видял, че папуасът се стрелна като змия в шубрака, изкрещя:
— Огън!
Един автомат изграка зловещо.
Но откъм гората не се чу нищо. Ни вик, ни стон.
Какво ли беше станало? Убили ли го бяха мигновено?
Полицаят, който викаше, скочи на сухо.
— Къде е онзи… Оная къдрава маймуна…
Крумов стоеше втрещен. Потресен.
Не мислеше за друго, забравил беше себе си. Какво ставаше с Намури? Какво ставаше с клетката на цикадите?
Едва сега забеляза — не беше инспектор Колуел.
Друг беше.
Но кой? Откъде го познаваше?
И се сети изведнъж:
— Алфонсо!
Беше похитителят му. Тогава. С хеликоптера.