Доктор Суфло не се колеба дълго:
— Добре си направил. Сега отнеси материала и книжата в укритието! Остави ги там под надзора на дежурния! А ти веднага се изпари! Замини за Калифорния! На аерогарата ще те чака човек с билета и чека. — И натърти: — Този път няма да ти се размине. Излишната предпазливост никога не е излишна. Край!
И угаси екрана.
После се отпусна в количката с дълбока въздишка.
Край! Не само за попрището на корееца, който въобще нямаше да стигне до Калифорния, който въобще никъде нямаше да стигне. Прекалено много знаеше вече. А това беше достатъчно за смъртната му присъда.
Край и на неговите собствени колебания!
Той отново държеше положението в свои ръце. Отново той щеше да диктува условията.
Трябваше да бърза! Защото, ако Алфонсо не успееше да догони учения, ако не успееше да му отнеме кафеза и така го оставеше да пръсне инсектите, Жан Суфло не разполагаше с много време, за да убеди онези, че единствен той е в състояние да отстрани злото.
Трябваше да отправи новото си предложение.
И пръстите му издиктуваха на компютъра още една радиограма до Организацията на обединените нации:
„Важно! Важно! Важно!
Успях да открия противодействие срещу хлорофилната чума. Както се убедихте, вашите учени се оказаха безпомощни. Предлагам ви го срещу справедливо възнаграждение. Не е нужно да ви обяснявам, че се отнася за спасяването на живота въобще, не само на човешкия род.
Разчитам на благоразумието ви.
Ако приемете, отговорете по обичайните медии в тридневен срок.
Тогава ще уточним и размера на сумата.
Облегна се назад. С нова въздишка. Този път — на облекчение. Пак успях — той винаги успяваше.
От душата му сякаш падна някакъв непосилно тежък камък — нямаше да бъде виновен повече за човешките страдания, за гибелта на живота.
Беше се примирил с ролята на Херострат, когото никой няма да знае и помни. Така дори се оказа по-добре — щяха да го помнят. И може би името му щеше да бъде записано в историята. Вместо Херострат — Благодетелят.
Това досега не беше угризение. Той отдавна се бе отървал от всички подобни сантименталности. Сантименталността е враг на успеха.
И все пак така беше по-добре…
КРОКОДИЛИТЕ
Наводнението, както връхлетя, така бързо се и оттегли. Отвлече каквото можа, разкърти дърветата, издави животните и се прибра в предишното корито на реката. По земята, всъщност пласт тиня, дебел една-две педи, останаха да се валят само обрулените клонаци и мъртвите трупове.
Намури, седнал на един невисок клон, погледна кафеза с цикадите. Бяха живи и здрави. По време на стихията той ги бе завил с ризата си и така ги бе предпазил от дъжда.
Вече можеше да изпълни заръката.
Небето се бе изчистило.
Той отвори вратичката. И кротуващите досега насекоми се размърдаха, запълзяха към изхода, заоправяха крила и се подемаха във въздуха. Разлитаха се на всички посоки. Едните, по-уморените може би, кацаха по най-близките листа, други продължаваха полета си.
Беше изпълнил задачата.
Добре.
Сега оставаше другото. Да намери приятеля си.
Наистина вече го смяташе приятел, макар и с бяла кожа. Но нали с къдравата си коса и брада позаприличваше малко на папуас?
Истински папуаски прадядо.
За него, родения и израслия в джунглата, не беше трудно да се ориентира за обратния път, макар че околността след преминаването на ужасната буря се бе променила за неопитно око, кажи-речи, неузнаваемо.
Вървеше и се провикваше:
— Георг! Геооорг! Геоооорг! Геоооооорг!
Лута се доста, шляпайки из тинята и потъвайки в нея понякога дори до колене, докато чу далечен ответ:
— Намури, Намури! Тук съм!
Забърза, доколкото това мъчително газене из лепкавата клопка му позволяваше. И достигна, когато ученият, вече успял да преодолее уплахата си от гнева на природата, се спускаше на земята.
Идеше им да се прегърнат. Но и двамата бяха мъже, успяха да се овладеят.
Крумов само запита:
— Какво стана?
— Пуснах ги.
— Кога, кога ги пусна? Преди или след дъжда? Защото, ако беше преди това, стихията може би ги е отмила, защото не са успели да се впият здраво в листата. И да са загинали.
Намури поклати глава:
— След това! Докато валеше, ги вардех с дрехата.
— Чудесно!
Каза само тази думичка. Но тя беше достатъчна да стопли сърцето на папуаса. Какво по-голямо удоволствие от това да доставиш удоволствие на приятеля си, още повече на преродения си прадядо? Крумов се запита гласно:
— А онези? Бандитите? Какво ли е…