Спря за малко.
— Уморявам ли ви?
— Не, не! Продължете!
— Както знаете, при ексхумацията на доктор Суфло намерихме гроба празен. Той също беше „умрял“… Това съвпадение вече предизвикваше много подозрения. Потърсих консултации с най-сериозни учени. И приех предположението им, че в случая може да се отнася за „зомби“.
— Зомби! — ахна Крумов. — Как не се сетих по-рано?
— Щом като ви е известно това явление, да продължа нататък! Не бързах. Защото вече знаех, че имам насреща си почти гениален престъпник. Само разплитах обърканите нишки на кълбото. Така накрая се добрах и до новото превъплъщение на „умрелия“ доктор Суфло. Залових Ким Сен Ву на летището. А пък Алфонсо — тъкмо когато се бе завърнал от последното нападение срещу вас. В същото време обсадих вилата на доктор Суфло.
— И? — нямаше търпение Георг Крумов.
— Както казах, и гениалният престъпник понякога греши. Жан Суфло се отличаваше с изключително въображение. Но сега не го прояви. Повтори стария си трик. Който ми беше известен. Заварих го като първия път, в леглото с капсула цианкалий на масичката. Можех да го дам за аутопсия. Но ми беше нужен жив. За следствието, за съда. За доразнищване на цялата му гангстерска империя. Изчаках го, естествено под най-строго наблюдение, в реанимационното отделение, докато се събуди.
— Значи, няма го вече?
— Има го. Но обезвреден. И знаете ли, оказа се, че това е един парализиран човек. Който дори разговаря с помощта на компютър.
— Значи — повтори Крумов — няма защо да се плашим от него повече?
— Няма, както виждате. Сега думата има съдът. За едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.
В това време в разговора им се намеси нечий глас:
— Разговорът продължи много. Моля, прекъснете!
— Добре! — смири се Колуел. — Спирам. А утре ще мина лично да ви видя.
— Ще се радвам!
Мембраната препращя. И прекъсна разговора.
Крумов продължи да държи слушалката. Неподвижен, потресен.
После се обърна към Намури, който мълчаливо бе изчакал целия разговор:
— Инспектор Колуел. Заловил бандата. Обезвредил я. — После изведнъж се сети: — Добре де! Но нали щях да се разхождам?
Сестрата извика лекаря. И когато той дойде, Намури помогна на приятеля си да се изправи и да пристъпи една крачка напред.
Но Крумов не спря.
— Искам до прозореца!
Отведоха го дотам. Той впери алчен поглед навън.
— Наистина, зеленина! Истинска! Както някога!
И все така, едва пристъпващ, се върна на леглото.
— Вече мога и да умра! — въздъхна той облекчено.
— Няма! — отсече папуасът. — Докторите казват, че няма. След седмица-две пак на работа.
И се ухили доволно с червената си от бетела усмивка.
Крумов сви рамене:
— Тогава… Ако оздравея напълно… — И се обърна към лекаря: — Ама на вас разчитам това да стане колкото може по-скоро… — След което продължи; — Ще трябва да изкарам работата си докрай. Защото все още ни предстои извънредно много. Трябва да се произведат огромни количества от вируида, огромни множества насекоми, да се изготви план за разпространяването им… И най-важното — непрекъснато следене да не би друг „скачащ ген“ да провали постиженията ни.
Беше се изморил. И вече полягайки, заключи:
— Длъжен съм да разглася пред целия свят докрай вината си. Точка по точка. Та да внимава. Науката е страшно оръжие сега… По-страшно от водородна бомба… — И натърти, вече заспивайки: — По-страшно и от водородна бомба…