Стигна до хотела за по-малко от десет минути. Още толкова, докато пиколото докара колата му. И после потегли към службата, като се бореше със страха си. Целият трепереше и климатикът и затоплящата седалка му се струваха истинска благодат.
Зави надясно по „Бештепе“ и продължи по булеварда, докато се вля в „Алпарслан Тюркеш“. Магистралата щеше да е задръстена, затова мина под нея по „Бахрийе Ючок“ и след това надясно по „Марешал Февзи Чакмак“. Подминаваше спортния комплекс „Аниттепе“, когато чу ключалките на вратите да изщракват. Той се озърна — знаеше какво означава този звук, но не разбираше какво се е случило. Дали по погрешка не беше натиснал нещо? Може би някакъв електронен дефект?
И тогава с удивление и ужас усети, че педалът за газта потъва докрай под крака му. Моторът изрева и главата му се блъсна в облегалката — колата се понесе напред и стрелката на скоростомера рязко скочи надясно.
Пъркинс извика уплашено и настъпи спирачката. Нищо, никакво съпротивление. Настигна предната кола и щеше да се забие в нея, когато воланът се завъртя наляво, после надясно, той изпревари колата и профуча покрай следващите две пред нея. Опита се да овладее автомобила, ала воланът не поддаваше. Стрелката на скоростомера вече показваше над сто и петдесет километра в час.
Отново опита спирачката. Нищо. Скоростта продължаваше да се увеличава. Отчаяно занатиска бутона на електронната паркинг спирачка, като в бързината откъсна един от ноктите си, без да усети. Нищо.
И изведнъж му стана ясно. Всичко. За миг изпита всеобхватна тъга, заля го вълна от съжаление. После чувството изчезна. Пъркинс затвори очи, отпусна ръцете си от волана и обгърна раменете си.
— Ефира — промълви той. — Обичам те.
* * *
Томас Делгадо насочи колата наляво с показалеца си и на дисплея на айпада се появи предница на тир, в слушалките му пронизително закънтя клаксон… и после нищо. Нито звук. Черен екран.
Той се усмихна, свали слушалките и се отпусна назад на стола си. Имаше голяма вероятност такъв челен удар да доведе до пожар, но Делгадо, който никога не разчиташе на случайността, беше поставил запалителни устройства до резервоара и зад камерата, която бе инсталирал под предната решетка на колата. Самата камера представляваше единствената улика за извършеното престъпление — останалото постигна, като хакна контролираната чрез блутут система за диагностика, и оттам получи достъп до онова, което се управляваше от микропроцесора на автомобила, с други думи всичко. Антиблокиращата система и ключалките на вратите бяха интегрирани в системата за избягване на сблъсък, имаше многопосочен микрофон за хендсфри, дори воланът се контролираше чрез системата за автоматично паркиране. Много от по-новите модели имаха и предни камери, а „Херц“ поставяха камери и в купето, така че Делгадо скоро щеше да е в състояние изцяло да овладява управлението на автомобил дистанционно, без да се налага да инсталира каквото и да е.
Този аспект на прогреса му харесваше. „Организирането“ на катастрофа само допреди няколко години беше изключително тънка работа, която понякога изискваше подмяна на автомобила на обекта с кола от същата марка и модел, променена със съответните особености: характерни драскотини и други следи от употреба, количество гориво, километраж, лични вещи, програмирани радиостанции, фалшифициран номер на рамата… всичко. Отнемаше време, струваше пари и изискваше екипна работа. И най-лошото, оставаха улики, например допълнителните инсталирани устройства за дистанционно управление — улики, които можеха да се отстранят единствено със силен пожар, който от своя страна също можеше да породи подозрения. А сега? Господи, автомобилостроителите направо му вършеха работата!
Той прекъсна сателитната връзка и изключи айпада, после си погледна часовника. Минаваше обяд, но Делгадо се беше обадил на рецепцията да предупреди, че ще освободи стаята по-късно. На заключената врата висеше табела „Не ме безпокойте“… Всичко бе наред.
Божичко, от уплашения вик, който нададе онзи човек, се беше надървил. Обикновено не се възбуждаше от мъже, нито когато работеше дистанционно, но да, викът му достави невероятно удоволствие. Толкова… чист или нещо подобно. А какво беше казал онзи накрая? „Ефира, обичам те“. Жена му? Нямаше значение.