Иви стана от тоалетната чиния и понечи да пусне водата — някой можеше да е влязъл, докато е била в кабината, и щеше да се учуди, че тя излиза отвътре, без да пусне водата. Но ръката й замръзна във въздуха.
Държеше се глупаво. Кой щеше да забележи, кого изобщо го интересуваше дали е чул да се пуска водата? А и тя нарочно беше дошла в друга част на сградата, където нямаше вероятност да я познаят или запомнят. И въпреки че във всички коридори на АНС имаше камери, за какво щяха да съобщят? „Ивлин Галахър, подозрителен избор на тоалетна“? И естествено, тя само бе седяла в кабинката, без да пишка или да прави нещо друго, но в тоалетните нямаше камери. Това вече щеше да е пълно безумие!
„Разбира се, ако действително се опитваш да влезеш в главите на хората, ще искаш да сложиш камери в тоалетните. Ще искаш да можеш да ги наблюдаваш тъкмо в онези моменти, в които смятат, че са съвсем сами. Колкото повече крият поведението си, толкова повече ги издава това“.
Обходи с поглед тавана и металните прегради, обзета от усещане за прозрение, после потисна смеха си. „Как ли пък не, Иви! АНС ще инсталира мрежа от многобройни камери, за да наблюдава как пикаят служителите й!“
Пусна водата и излезе от тоалетната.
13.
Наближаваше полунощ и Андърс още беше в Агенцията. Предполагаше, че почти постоянно ще е тук, докато не приключи тази работа с Хамилтън. Деби му се обади да му каже, че си ляга. Харесваше му, че е запазила този навик дори след толкова години на оставане до късно в службата, след толкова много отменени планове. Фактът, че жена му крие разочарованието си, доказваше любовта й към него и той винаги щеше да й е признателен за това.
На вратата се почука и в кабинета влезе Манъс. Затвори, приближи се до бюрото и му подаде флашката и джиесема, за които му беше съобщил преди да излети от Турция.
— Не са попадали в друг, нали? — попита директорът и ги заоглежда; съзнаваше, че гласът и поведението му са необичайно безцеремонни.
Дори да му направи впечатление, че Андърс не проявява същата любезност, както обикновено, Манъс не го показа с нищо.
— Лично ги извадих от джобовете на Хамилтън. Оттогава са все у мен.
— А телефонът…
— Във фарадеева клетка, откакто го взех от Хамилтън. Невъзможно е движенията му да бъдат проследени.
Андърс кимна.
— Разбира се. Просто исках да се уверя. И ме извини. Днес ми беше много тежък ден.
Манъс не даде знак, че това обяснение означава нещо за него. Нищо чудно, че изнервяше Ремар.
Директорът включи флашката в специално устройство, постави показалеца си върху биометричния четец и въведе паролата си — стандартна двуфакторна автентикация. След секунда получи достъп до огромните паралелни суперкомпютри „Крей“ на АНС, скрити в недрата на Форт Мийд. Надяваше се да има късмет и Хамилтън да е използвал слабо криптиране или някоя от комерсиалните програми, които специалистите от АНС отдавна бяха снабдили със задни вратички. Изчака малко, докато паметта се сканираше със скорост близо сто петафлопа — мониторът му не смогваше на бързината на суперкомпютрите. Криптирането обаче не поддаде. Мамка му. Хамилтьн явно беше използвал нещо солидно, сигурно с отворен код. АНС успешно работеше за отслабване на международните стандарти за криптиране, убеждаваше компаниите да оставят задни вратички… затова той винаги се дразнеше, когато се сблъскваше с програма, която още не е хакната.
Чудеше се колко информация има във флашката. Десет хиляди документа? Петдесет хиляди? Компютърът не можеше да разбие криптирането, но можеше да му каже колко гигабайта има в паметта. Не че това щеше да му е от особена полза, но все пак беше нещо, а Андърс изгаряше от мъчително любопитство. Въведе въпроса. И получи мигновен отговор: осем килобайта.
Директорът запримигва. Осем килобайта?! Това трябваше да е само обвивка. В самата памет нямаше нищо. Стомахът му се сви, когато осъзна, че флашката у Хамилтьн е била примамка.
Включи телефона. Той дори не беше криптиран, защитаваше го само четирицифрена парола. Компютрите го хакнаха и сканираха за по-малко от секунда. Нямаше нищо друго освен обичайните контакти, календар и други подобни.
Андърс погледна Манъс, който продължаваше да го наблюдава неподвижно.
— Нямаше ли нещо друго в него?
— Казах ви, портфейл и паспорт. Унищожих ги.
— Не носеше ли лаптоп?
— Не.
— Таблет?
— Не.
— Никакви други мобилни устройства?
— Претърсих стаята му, включително сейфа. И сака, дрехите, обувките. Нямаше нищо.