Двамата излязоха от стаята, затвориха вратата и оставиха момчето да се приготви за сън. След малко то се появи по пижама и отиде в банята да си измие зъбите. Жената пътьом разроши косата му и попита Манъс на жестомимичен език:
„Колко ти дължа за работата?“
Почувства се гузен при мисълта да приеме пари от нея, докато уж я шпионира, но това беше нелепо, естествено. Имаше си легенда и трябваше да я поддържа. „Не знам, може би двеста долара?“
„Двеста долара?! Та ти работи цял следобед! А и дървеният материал?“
„Да не забравяме, че ти пък ме нахрани“.
Тя се засмя.
„Нахраних те с пица. Освен това ти изгуби толкова време да учиш Даш. Двеста са малко“.
„Добре. Двеста и петдесет“.
Жената се усмихна и поклати глава, сякаш е изгубила търпение, и Манъс едновременно с тревога и вълнение се зачуди дали е доволна от ниската цена заради онова, което това подсказва за намеренията му, или просто заради изгодната сделка.
„Добре, ти не ми оставяш възможност за пазарене. Приемам — при условие, че ми помогнеш да довършим виното. Ще е жалко да го изхвърля, нали?“
Манъс отново се поколеба, но после си напомни, че Директора иска тъкмо това.
„С удоволствие, благодаря“.
Момчето излезе от банята.
„Благодаря ви за леглото, господин Манъс. И за това, че ми позволихте да ви помагам“.
„Ти си добър помощник. И не забравяй да държиш чука за края на дръжката“.
„Няма“ — обеща Даш и имитира как забива пирон с един удар.
„И си пази другата ръка“.
Момчето се усмихна и кимна.
„Имаме билети за последния редовен сезон на Ориолс. Искаш ли да дойдеш на мачовете с нас?“
Манъс не знаеше какво да му отговори, но жената го избави от неудобното положение.
„Господин Манъс е зает човек, миличък. А сега — марш в леглото!“
„Може ли да си почета?“
„Вече наистина е много късно, затова само десет минути, нали обещаваш? И после гасиш лампата. Ще ходиш ли до тоалетната?“
Момчето поклати глава, приближи се и прегърна Манъс. Обзе го странно чувство, също като на бейзболния мач, но той пак потупа Даш по рамото и това като че ли свърши работа. Момчето се отдръпна и прегърна майка си, която го целуна по темето.
„Наистина само десет минути, Даш. И после никакви фенерчета!“
Момчето изобрази измъчена усмивка, влезе в стаята си и се покатери на леглото. Жената затвори вратата и двамата отидоха в кухнята. След малко Даш дойде при тях.
„До тоалетната“ — обясни малко засрамено и влезе в банята.
Жената се усмихна и поклати глава.
„Такъв е моят син. Или изобщо не му се ходи до тоалетна, или му се ходи спешно. Няма средно положение“.
„И аз бях така. Случват се адски много интересни неща. Ежедневните нужди лесно се забравят“.
Манъс седна и жената напълни две чаши. Докато наливаше виното, се понаведе напред и Манъс неволно отправи поглед към онова място, онова влудяващо място с неговите заоблености, сенки и контрасти. Извърна се и се опита да се съсредоточи. Директора се интересуваше дали жената е доволна от работата си, или е стресирана и мисли за напускане. Само че Манъс не знаеше как да я попита, без да се издаде. Досега всъщност беше забелязал само, че изглежда щастлива. Макар че зад това щастие може би се криеше и някаква тъга. Но пък нима същото не се отнасяше за всеки?
Жената седна и отпи глътка вино.
„Много мило от твоя страна, че се съгласи да дойдеш в неделя — каза му на жестомимичен език. — При това за толкова дребна поръчка“.
Манъс поклати глава.
„Нищо работа. Даш е страхотно хлапе“.
Лицето й засия.
„Най-страхотното на света!“
„На колко години е изгубил слуха си?“
„На три“.
„Затова владее толкова добре жестомимичния език“. „Да“.
„Ти заради него ли го научи?“
„Естествено. Ами ти? Родителите ти глухи ли бяха?“
„Не“.
„Научиха ли жестомимичен език?“
„Само майка ми“.