— Остави снимките на президента и си тръгна.
Президентът прегледа снимките и ги подаде на министъра на външните работи, който седеше от лявата му страна. Информацията за жертвите идваше тъкмо навреме, помисли си Андърс и продължи изложението си:
— Особено важно е, че един от телефоните… — тук директорът направи пауза и посочи номера с показалката, после многозначително плъзна поглед по седящите около масата и накрая се спря на президента, — е бил използван за взривяване на избухналото тази сутрин устройство.
Последва дълго мълчание.
— И какво означава това? — попита накрая президентът.
Андърс изключи показалката и с отсечено движение я прибра в джоба на сакото си.
— Означава, че гравитиращите около ИДИЛ групировки се преориентират от бизнеса със заложници в Сирия към атентати в Америка.
— Кой по-точно?
Генералът това и чакаше.
— Господин президент, ако имахме биометрична телефонна програма като в Пакистан, сигурно в момента вече щяхме да разпитваме изрода, който е извършил това престъпление. За съжаление, информацията ни неизбежно е по-обща. Мога обаче да ви кажа следното. Формулата, която използвахме, за да определим кога и как да организираме операцията за спасяването на журналиста Райън Хамилтън, се промени.
— Как така се е променила? — обади се Джоунс.
Андърс даже не го погледна. Разговаряше с президента и президентът го слушаше.
— Преди тазсутрешния атентат, сър, можехме да си позволим разкоша да си казваме, че сме в състояние да проведем операция за спасяването на един-единствен журналист, взет за заложник в Сирия, без да увеличим опасността за американските граждани в родината, на американска земя.
Директорът на АНС разбираше, че дори пред толкова цинична публика като тази в Ситуационната зала е важно да използва точните лозунги, макар и само с оглед на това президентът по-лесно да си представи как ще звучат собствените му бъдещи речи и интервюта. И Андърс знаеше, че той особено много си пада по думата „родина“. Благодарение на Божието око знаеше също, че Белият дом дискретно е използвал частна фирма за социологически проучвания, за да определи емоционалния резонанс на думата сред обществеността, и е установил, че той е изключително силен.
Президентът поприсви очи.
— Не отговори на въпроса ми, Тед.
„Напротив, сър!“
— Сър, сирийците, които Пентагонът предполага, че държат за заложник Райън Хамилтън, сега се оказват свързани с тежък атентат, извършен на американска земя.
„Пентагонът само предполага, а АНС дава доказателства“. Зачуди се дали някой ще реагира на тази манипулация. Никой не го направи.
— Атентат, извършен само на няколко преки от Белия дом, реалното и символично седалище на американското могъщество и световно лидерство — продължи Андърс. — Според мене, сър, тази групировка демонстрира глобален обсег на действие и фанатизъм, които изискват по-решителен отговор от някаква спасителна операция. По стратегически, а и по символични съображения, ние нямаме друг избор, освен да ликвидираме лицата, които стоят зад тазсутрешния атентат. И за щастие сме в състояние да го направим. Още сега. Днес.
Андърс плавно беше преминал от „свързани с“ към „стоят зад“ атентата, но дори това да направи впечатление на присъстващите, никой не възрази.
Той се обърна към Джоунс.
— Върнън, вие имате БЛС в базата в Инджирлик. Това не е далече от сирийската граница. Ако президентът нареди, за колко време вашите рийпъри могат да ударят Азаз и да унищожат групировката, която извърши атентата?
Председателят на Съвета на началник-щабовете дълго се взира в него, опитвайки се да прецени истинските му намерения. Защо сега Андърс го включваше в играта, след като преди броени минути демонстративно го беше игнорирал?
Джоунс погледна президента.
— Ние сме готови за спасителната операция, сър. Но да, ако решите вместо това да вдигнем във въздуха онези изроди, можем да ударим Азаз с ракети „Хелфайър“ в рамките на три часа.
Андърс беше доволен. Усещаше, че е стигнал опасно близо до узурпиране на прерогативите на президента да предложи нов курс на действие. Това „ако президентът нареди“ целеше да предотврати евентуалните гневни реакции. Опитът на Джоунс да запази достойнството си, като отговори не на него, а направо на президента, само можеше да е от полза в това отношение, демонстрирайки, че всички участници в заседанието знаят кой е единственият човек в тази зала, а всъщност и единственият човек в целия свят, който има право да взима такива решения. Главнокомандващият. Отгоре на всичко бравурното „да вдигнем във въздуха онези изроди“ предполагаше, че Джоунс е решил да приеме мирното предложение на Андърс. Показваше му, че е съгласен Андърс да промени целта, стига Пентагонът да обере лаврите, когато се стигне дотам.