Президентът се подсмихна, навярно доволен да демонстрира, че в крайна сметка той винаги е най-интелигентният в залата.
— Върнън, ти си приятел с Майк Роджърс от Си Ен Ен, нали? Бившия конгресмен?
— Да, сър.
— Ако се случи най-лошото, може ли неофициално да му дадем нашата версия за събитията и да разчитаме, че ще обясни защо решението е било трудно и защо е било от първостепенна важност да се възползваме от възможността да осигурим безопасността на американския народ?
— Не се съмнявам в това, сър.
Президентът кимна.
— Тогава се погрижи да получи нужната информация. Ами Деклан Уолш от „Ню Йорк Таймс“? Предишния път, когато беше убит американски заложник, той не публикува ли материалите, които му дадоха нашите „експерти по антитероризъм“? За иначе изключителния успех на БЛС програмата, нещо от този род?
— Да, сър, Уолш беше. Адски ни помогна да изложим нашата версия за случая.
— Погрижи се да включиш и него.
— Слушам, сър.
— Добре, ето каква е официалната ни позиция — обобщи президентът. — Ако Хамилтън не е там, осъществили сме успешна наказателна операция срещу терористите, които тази сутрин са извършили варварски удар срещу нашата столица.
Изчака присъстващите да измърморят одобрително и продължи:
— От друга страна, ако не дай боже Хамилтън загине в хода на операцията, излизаме със следната позиция: терористите толкова се страхуват от нашата БЛС програма, че опитват каквото могат, например нарочно поставят заложници на огневата линия, за да ни принудят да се откажем от нея. Да им поднесем такава победа само по себе си би било успех за същия онзи тероризъм, срещу който воюваме. Фактът, че терористите правят със заложниците това, което са направили с Хамилтън, в известен смисъл доказва, че БЛС програмата е изключително ефикасна и че критиките срещу нея сами по себе си са успех за терористичната пропагандна стратегия. Всички ли сме наясно с това?
Президентът отново направи пауза, докато всички кимнат. Сигурно се наслаждаваше на драматичността, с която караше своя Съвет за национална сигурност да чака решението на главнокомандващия.
— Положил съм клетва да пазя американския народ — отново поде той. — Днес тази клетва изисква от мен да взема трудно решение. Не можем да оставим тазсутрешния атентат без отговор. Не можем да рискуваме неговите извършители да нанесат нов удар. Как се изрази, Върнън? „Да вдигнем във въздуха онези изроди“. Незабавно!
Джоунс отсечено кимна, после се сети протоколно да се обърне към министъра на отбраната и получил нужното и неизбежно кимване, отговори:
— Слушам, господин президент.
Лицето на Андърс остана безизразно, но вътрешно той изпитваше огромно облекчение. Заседанието можеше да свърши и с нежелан резултат. Добре беше изиграл картите си, но знаеше, че е извадил и късмет. Не бе за пренебрегване и погрешното впечатление на президента, че неговата конституционна клетва го задължава да пази американския народ, докато тя всъщност изискваше да пази самата конституция. Директорът на АНС определено нямаше намерение да го извади от тази заблуда.
В коридора Джоунс го настигна и го хвана за ръката.
— Ей, какъв беше този театър, по дяволите?
Андърс погледна ръката му и мълчаливо изчака Джоунс да го пусне.
— Не знам за какво говориш.
— Защо толкова настояваше за удар с дрон? Защо не искаш да спасим този човек?
— Лично на мен ми се иска да можехме да го спасим. Както каза президентът, решението беше трудно.
— Не на мене тия, Тед!
— Искаш ли след следващия атентат ти да обясняваш защо не сме ударили онези изроди, когато сме имали такава възможност?
Джоунс се вторачи в него за миг, явно неубеден. Нямаше значение. Президентът беше взел решение. Правилното решение.
В колата на връщане Андърс се замисли за сутрешния репортаж на Си Ен Ен. Жалко за жертвите, обаче като цяло щеше да е от полза. Държавите в много отношения приличаха на хората — и в това в крайна сметка имаше логика, защото държавите по същество представляваха сбор от хора. А хората винаги се грижат за здравето си, при това основателно, но невинаги подхождат правилно. Човек може да иде на зъболекар, който да го посъветва по-често да си чисти зъбите с конец, за да предотврати заболявания на венците, и под непосредственото впечатление от сблъсъка си със сондата и бормашината да си обещае, че вече ще полага повече грижи за зъбната си хигиена. И няколко дни или дори седмица може да спазва обещанието си, да си мие зъбите по-съвестно, да ги чисти с конец по-често. Но колкото повече време минава от предупреждението на зъболекаря, колкото повече избледнява неприятният спомен за неговите инструменти, човекът неизбежно все повече ще се поддава на леност и нехайство. Два пъти годишно просто не стигат, за да накараш средния човек да се грижи по-добре за зъбите си… Както показваше практиката, изолираните терористични атентати също не бяха достатъчни, за да поддържат бдителността на гражданството. От време на време се налагаше „опресняване“ и въпреки че то можеше да има и някои неприятни странични ефекти, те определено не можеха да се сравняват със самата болест, от която трябваше да го предпазят, нали?