Щеше му се да няма нужда от такова „опресняване“. Щеше му се страната да е способна да осъзнае характера на опасността, както я осъзнаваше той, и без уговорки да му даде нужните средства да се бори с нея. Ала не можеше да обвинява хората. Те не разполагаха с неговия достъп до информация, не разбираха колко е опасен светът, не знаеха какво е необходимо, за да бъде овладяна тази опасност.
Е, днес бяха малко по-наясно от вчера. И това беше нещо.
24.
Иви гледаше записи от охранителни камери в кабинета си. Директорът й беше наредил да въведе в биометричната система всички джихадисти от тяхната база данни, но тя не получи положителни резултати. И въпреки че щеше да е непосилно лично да изгледа всички записи, които програмата бе събрала от района на Вашингтон, тя смяташе, че поне си струва да опита.
Според работната хипотеза терористите били поставили устройството под шасито на камион на фирма за кетъринг, докато той бил на адрес. След това следили движението му с джипиеса на прикрепения към устройството телефон и го взривили максимално близо до Белия дом. Иви направи няколко проверки с ЕксКискор, като използва различни интернет и имейл параметри — всички, които са търсили маршрути на доставчици на храна, такива неща, — но не откри нищо полезно. Най-вероятно разковничето се криеше в детонатора. Което означаваше, че в момента екипи от други служители някъде в сградата пресяват метаданните на мобилни телефони в опит да открият джиесема, с който е детонирано устройството. Искаше й се да има достъп до тази информация — това щеше да стесни кръга на собствените й проверки. Но разбира се, принципът за разделност не го позволяваше.
От ФБР бяха получили маршрута на камиона през последната седмица и тя го проследяваше отзад напред, като изхождаше от сравнително сигурното предположение, че бомбата е поставена максимално късно, за да бъде ограничена възможността за разкриването й. Вървеше мъчително бавно. Много записи, много вероятности, които трябваше да провери. И през цялото време знаеше, че усилията й сигурно ще са безрезултатни, че независимо от усърдието й терористите може да са поставили устройството по-рано, под ъгъл, който не можеше да види, или на място, което не е покрито от камера.
Опитваше се да не позволява мислите за Марвин да й пречат, но не й се удаваше лесно. Божичко, колко отдавна не го беше правила! И въпреки че вибраторът определено бе по-добре от нищо, дотогава не съзнаваше колко много е копняла за истински човешки допир. Понеже… Господи, тя всъщност беше прелъстила бедния Марвин. Споменът за това я накара да се изчерви. Дали се дължеше на виното? Не знаеше как бе събрала смелост да му говори такива неща. Да… се люби така. Не беше в неин стил. Винаги оставяше мъжа да направи първата крачка. Или поне така си мислеше — времето преди Шон вече й се губеше. Ала нещо в начина, по който Марвин все се опитваше да не я гледа, а когато все пак я поглеждаше, изписаната на лицето му жажда, копнежът… страшно я възбуждаше да я зяпат така. Спомняше си с каква лекота я бе повдигнал върху пералнята, силните му и нежни ръце. Е, не чак толкова нежни. Тя затвори очи и си представи момента, в който наистина започна да я чука, в който усещаше, че той продължава да се опитва да се сдържи, но вече не може, и това я накара да се подмокри. Кога за последен път се беше чукала така? Всъщност никога. На другия ден я болеше — възхитително сладостно. Искаше й се пак да я боли така.
Тя се усмихна. „Курва“.
На другата сутрин той й прати есемес. Само една дума: „Леле!“. Идеалното послание — нито много, нито малко. Иви му отговори също толкова кратко: „Наистина ли?“. И след няколко безкрайни минути получи още по-чудесно съобщение: „Не преставам да си мисля за това!“.
Не „Не преставам да си мисля за теб“. Това щеше да е прекалено, все още. Иви не го желаеше. „Не преставам да си мисля за това!“ й се струваше искрено. Струваше й се уместно. Струваше й се… тъкмо каквото си мислеше самата тя.