Беше й казал, че се налага да замине за два дни по работа. Но щял да се радва пак да се видят, когато се върне, ако искала. Иви му писа, че иска. В момента не знаеше какво ще се случи, когато се срещнат. Не можеше да си представи да вечерят заедно, да разговарят, да правят нещо друго. Имаше едно-единствено желание — да я гали и целува, да я качи на пералнята и да повторят същото като предишния път, същото, и много повече.
Оттогава не си бяха писали, но тя не се тревожеше. Ако беше на негово място, щеше да внимава да не припира много, щеше да поизчака. Два дни не бяха нищо, пък и това означаваше днес, довечера. Довечера звучеше чудесно. Ако й пишеше след като Даш заспеше, щеше да го покани на по чаша.
Разшава се на стола и въздъхна.
После отново се съсредоточи върху движението на камиона, проследяваше го по всички възможни мрежи от камери. Занизаха се мъчително еднообразни часове. И тъкмо когато се канеше да прекрати цялото това безсмислено упражнение, видя мъж с тъмни очила, шапка на Ориолс и чанта на колела да слиза от тротоара зад камион за доставки, паркиран край Фарагът Уест Стейшън. Мъжът изчезна от кадър за десетина секунди и когато отново се появи на тротоара, се подсмихваше с почти зловещо изражение.
„Какво беше това, по дяволите?“
С леко ускорен пулс Иви върна записа и пак го изгледа. Мамка му, от задната страна на камиона нямаше покритие. Не можеше да види какво прави там мъжът — просто изчезваше, пак се появяваше и продължаваше по пътя си. Какво можеше да означава това? Че не е сигурен за посоката, че търси някаква улица, нещо такова? Може би. В края на краищата нали беше с пътна чанта, а в района имаше много хотели. Можеше да не е от Вашингтон. Обаче все си държеше главата наведена по начин, който не й харесваше. Ако не беше местен и не знаеше пътя, нямаше да се ориентира със забит в тротоара поглед.
Тя го проследи на югоизток и отново го откри близо до Капитолия. Вече не теглеше чанта.
Сърцето й се разтуптя още по-силно. Къде беше отишла чантата? Можеше да се е настанил в хотел и пак да е излязъл. Иви провери часа. Не, нямаше време, трябваше постоянно да е вървял на югоизток. Без отклонения. И някъде да се отървал от чантата.
Продължи да го следи, докато мъжът стигна до Конгресния гробищен парк, където нямаше покритие. Нервирана, тя разшири търсенето в целия район около гробището. Не откри и следа от него. Изгледа записите на всички мрежи. Нищо. Колкото и да й се струваше невероятно, той можеше още да е вътре. Трябваше да съобщи на директора.
Обаче… усещаше, че тук има нещо друго. Мъжът сякаш знаеше, че гробището е „сляпа зона“ за камерите, и нарочно беше влязъл вътре, разбирайки, че ако някой го наблюдава, следите му ще се изгубят в парка.
Не, нямаше логика. Откъде можеше да знае такова нещо? Най-вероятно чиста случайност. Късмет за него, несполука за нея.
Иви се върна на момента, в който за пръв път го бе засякла зад камиона, продължи назад във времето и го видя да излиза от Фарагът Уест. В метрото имаше отлично покритие и лесно го проследи по оранжевата линия до Уест Фолс Чърч. Приближаваше се към метростанцията по Айдълуд Роуд…
И после пак изчезна. Скриваше се в бяло петно в покритието. Тя провери всички мрежи, в чийто обсег можеше да е попаднал преди да влезе в сляпата зона, и не откри нищо. По дяволите, това вече нямаше как да е случайно. Този човек знаеше къде не може да го проследи. Къде го вижда и къде е сляпа. Знаеше. И се възползваше от тази информация.
Иви впери очи в монитора и се опита да осмисли откритието си.
Освен нея само още един човек беше наясно с възможностите и ограниченията на системата за наблюдение на камерите, имаше достъп до нея и знаеше за нейното съществуване.
Директорът.
Е, директорът и може би неговият заместник Ремар, макар че това едва ли променяше нещата. Двамата бяха толкова близки, че нямаше вероятност да са действали независимо един от друг, а и дори да бяха, какво можеше да направи? Нямаше да иде при тях и да им каже: „Здрасти, кой от вас двамата е издал информацията на атентатора?“.
И после си помисли: „Защо? Защо някой ще извърши такова нещо?“.
Не разбираше. Не намираше никаква логика. Провокация? Операция под фалшив флаг? За какво? АНС и останалите разузнавателни институции вече имаха картбланш от Конгреса. ФБР постоянно развиваше — а после и обираше лаврите от тяхното разкриване — ужасяващи сценарии, чието реализиране нямаше да е възможно без съдействието на самото Бюро. Както някога казал на Хари Труман един сенатор, единственият начин да получи каквото искал, бил да уплаши до смърт американския народ. Е, вече го бяха направили. Какво щяха да постигнат, като го уплашат още повече?