И тогава й хрумна: „Хамилтън! Нещо, свързано с Хамилтън“.
Опита се да открие някакъв смисъл, ала не успя. Даже да ставаше нещо… нередно, даже директорът да имаше пръст в похищението на журналиста, макар че не си представяше как, каква можеше да е ролята на взривената във Вашингтон бомба?
Изведнъж с тревога осъзна до каква степен директорът ограничава полезрението й. Тя разполагаше със съвсем мъничка шпионка, за която никой не подозираше, вярно, обаче какво всъщност виждаше през нея? Можеше да се случват всевъзможни неща, да съществуват всевъзможни връзки, за които тя оставаше напълно сляпа. И сега, когато се замисляше за това, за пръв път разбираше, че е сляпа за много повече, отколкото можеше да вижда.
И във всички онези случаи, в които наблюдаваше други хора през шпионката си… изобщо беше ли се сещала кой може да наблюдава самата нея?
Трябваше да реши какво да докладва на директора. Той й бе наредил само да въведе в биометричната система джихадистите от тяхната база данни. Това не даде резултат и нямаше нужда да му съобщава, че е правила друго. Ако искаше още нещо, Андърс щеше да й каже. Всъщност фактът, че не й е казал, явно предполагаше, че не иска тя да открие нищо, нали? Когато се интересуваше дали Хамилтън е пратил нещо, той изрично й заповяда да изгледа всички записи, които системата успее да събере от камерите в Истанбул. Защо тогава, а сега не?
„Добре де, докладвай му, че не си открила нищо“.
Тя посегна към мишката, за да изтрие историята на проверките си. Как щеше да му съобщи? Просто щеше да му каже…
— Успя ли да откриеш нещо, Иви?
Тя едва не падна от стола.
— Божичко!
Обърна се и видя директора, наведен напред с ръце на коленете и вторачен в монитора. Изобщо не го беше чула да се приближава.
— Извинявай, не исках да те стресна — каза Андърс.
— Не, няма нищо, сър. Просто… бях потънала в работа.
— Откри ли нещо?
Директорът вече беше видял, че извършва ръчна проверка, а не автоматизирано търсене. Иви импровизира:
— Ами, разпознаването на лица и биометриката не дадоха нищо, затова реших да опитам със същото, каквото направихме в Истанбул — лично да изгледам записите.
Изражението му остана непроницаемо.
— И?
— Не стигам доникъде. Понеже тук не е Истанбул. Във Вашингтон има много мрежи, повече, отколкото в другите градове по света. Все едно търся игла в копа сено.
Андърс кимна, без да откъсва очи от монитора.
— Трябва ни тази голяма копа сено, Иви, иначе как ще намерим иглата?
— Да, сър.
Той я погледна.
— Е, някакви следи?
— От какво, сър?
— От иглата.
Иви понечи да отговори с „не“, но в последния момент осъзна, че навярно има начин да го подложи на изпитание.
— Така ми се струва, сър, да.
Непроницаемото изражение не се промени, но зениците му като че ли се разшириха. Той вдигна длани от коленете си и потърка бедрата си.
— Покажи ми.
Иви върна на един от лъжливите положителни резултати.
— Виждате ли този човек, който пали цигара до камиона?
— Да, виждам го. — Гласът му прозвуча съвсем малко по-рязко от обикновено.
— Ами, не ми хареса как стои там и пуши. Стори ми се странно. Тъй де, защо не си върви по пътя? И обърнете внимание как постоянно се озърта. Все едно се оглежда за някого или чака знак. Знам, че това не е много, обаче имам някакво предчувствие.
— Въпреки че действително не е много, и двамата с тебе знаем, че досега интуицията не те е подвеждала — отвърна директорът и Иви можеше да се закълне, че изглежда почти облекчен. — Може и този път да ни помогне. Проследи ли го?
— Да, сър. След като си допуши цигарата, тръгна на изток и влезе в офиссградата на Ел Стрийт хиляда и седемстотин. Така че… не знам. Най-вероятно не е нищо особено.
Той се изправи.
— Не, не, не сме сигурни. Добра работа си свършила. Маркирай времето на движенията му и ще го дам на хората от геолокацията. Там, където е пушил, а и в офиссградата, по същото време едва ли е имало повече от няколко мобилни телефона. Ще проверим всичко за него — влизане в интернет, телефонни разговори, пътувания, движения на джиесема му — и ако се окаже, че е чист, поне спокойно ще го зачеркнем. Браво.
Да, облекчен беше. Четеше се на лицето му. Облекчен, че споменатата от нея „игла“ е нещо съвсем друго, че предположението й е чиста проба разсейваща вниманието копа сено.
— Радвам се, ако съм ви била полезна, сър. Да продължавам ли нататък? Ако смятате, че си струва, ще продължа, разбира се, но трябва да ви кажа, че се занимавам с това от доста часове и не успях да открия нищо друго. Записите просто са адски много. — Хрумна й още нещо, още един начин да го изпита, и тя прибави: — Освен ако не решите, че си заслужава да включите още някого в търсенето. Да разделим района на части и да облекчим работата.