Върна се в дневната и направи опит да почете един роман на М. Дж. Роуз, който й доставяше удоволствие, но изобщо не можеше да се съсредоточи. Все си представяше Марвин, който влиза в стаята и впил очи в лицето й, плъзва длани по тялото й. После с лекота я отнася на дивана или на леглото й, смъква дрехите й и пак я чука като истинско цунами.
Отиде в кухнята и включи телевизора над плота, който обикновено гледаше, докато готви. Пак новини за удара в Сирия по Си Ен Ен. Тъкмо се канеше да превключи канала, когато водещата каза:
— Получихме също непроверени сведения, че при удара е загинал американският журналист Райън Хамилтън, който преди няколко дни беше отвлечен в Сирия от групировка, отцепила се от ИДИЛ.
„Ох, да му се не види!“
Иви се втренчи в екрана, притиснала длан към устата си. Говорителят на Белия дом обясняваше, че терористите използвали Хамилтън като човешки щит и явно се надявали да използват смъртта му за пропагандни цели, което за пореден път доказвало, че нямали човешкия живот за нищо. В края на краищата нима не били заплашили да обезглавят журналиста, заплаха, която вече били изпълнили с други заложници? От думите му се подразбираше следното, смътно осъзна Иви: „Той и без това щеше да умре, при това по ужасен начин. Поне му го спестихме. И отмъстихме за него“.
Това беше, значи. Мотивът на директора. Беше организирал отвличането на Хамилтън, за да скрие участието си в неговата смърт, и нещата явно се бяха объркали. Похитителите не убиват репортера, каквато е уговорката, предстои спасителна операция, директорът се уплашва и провокира повод за война в самия център на Вашингтон, за да замени спасителната операция с удар.
„Защо?“
Не знаеше. Не искаше да знае. Само се досещаше, че Пъркинс е разкрил на Хамилтън нещо толкова взривоопасно, че директорът е наредил да убият и двамата.
„Аз не знам нищо — помоли се наум Иви. — Не съм направила нищо. И няма да направя“.
И веднага я обзеха угризения и срам. Ако не беше съобщила на директора, всичко това нямаше да се случи. Хамилтън щеше да е жив. И Пъркинс. Тя бе виновна. А мислеше само за себе си.
„Не за себе си. За Даш“.
Наистина ли не беше направила нищо? Нали беше излъгала директора, при това неведнъж, а два пъти. Първо не му бе казала за писмото, което Хамилтън беше пратил от Истанбул. И второ, беше му казала, че не е видяла нищо подозрително във връзка с тазсутрешния атентат. Вярно, такова премълчаване на факти трудно можеше да се докаже, но все пак… Имаше чувството, че се е забъркала в нещо, ала нямаше представа в какво.
„Затова изчакай до утре сутрин. Иди при него, кажи му, че си продължила да търсиш и си открила нещо ново. Той няма да разбере. Може да заподозре, че си премълчала, но няма да е сигурен. И ще види, че си лоялна, че не криеш нищо“.
Само че дали това щеше да реши проблемите й? Или щеше да ги задълбочи?
„Мисли, Иви. Ти си интелигентна. Тъкмо затова те взеха на работа. Мисли!“
Тя кимна. Вече виждаше нещата по-ясно. Отиването при директора щеше да е грешка. Той явно не искаше от нея да открие каквото и да е — беше се уверила в това, когато го бе подложила на изпитание. А какво се канеше да направи, да отиде при него и да каже: „Ей, знаеш ли, само аз разполагам с улики за операцията под фалшив флаг, която си организирал, за да отстраниш Хамилтън, ама споко, обещавам да не казвам на никого!“?
Спомни си за писмото, което беше видяла Хамилтън да праща от Истанбул. Можеше ли да направи нещо с него? Дори не знаеше точно какво има в плика. Сигурно флашка. Най-вероятно криптирана.
Замисли се за Скот Стайлс, когото бяха открили обесен в дома му. За Пъркинс, загинал в автомобилна катастрофа. Нима щеше да е трудно да й спретнат същото?
И после пред очите й пак изплува образът на Даш и гърлото й се сви. Какво щеше да стане с него?
Години наред се опитваше да не мисли за това, че не може да разчита на никого. Шон не желаеше да се грижи за глухия си син. Даже не владееше жестомимичен език, изобщо не се беше опитвал да го учи. Мисълта, че Даш ще трябва да напусне училището, което обичаше, училището, в което се чувстваше добре, я изпълни с ужас. Къде щеше да отиде? При кого щеше да живее? В старческия дом при баща й ли? Който често не можеше да познае родния си внук?