Марвин впери очи в нея.
„Наред ли е всичко?“
Дори не знаеше какво да му отговори. Навярно щеше да е най-добре да не му казва нищо. Ала не искаше да я помисли за луда. Или за слаба. Или за постоянно тъжна нещастница. Или за…
„Имам… проблеми на работа. Трудно е за обяснение“.
„Не можеш да говориш, защото е секретно, така ли?“
„Да“.
„Сериозно ли е?“
„Ами… Видях нещо, което май не биваше да виждам. И ме е страх какво ще направят“.
„Какво могат да направят?“
„Тъкмо това ме измъчва“.
„Ще те уволнят ли?“
Иви неволно се засмя.
„Да, може и така да се каже“.
Марвин сбърчи чело.
„Тогава какво?“
Тя поклати глава.
„Не знам. Просто адски ме е страх. Не знам какво да правя. С кого да говоря“.
„Например с мене“.
Иви го погледна и си помисли, че за малко наистина е щяла да го направи. Но с какво можеше да й помогне той? Марвин принадлежеше на друг свят.
„Благодаря ти. Просто трябва да премисля нещата“.
„Има ли с кого да поговориш на работа?“
„Теоретично, да. Обаче… сложно е“.
Той кимна.
„Ясно. Извинявай, че те разпитвам“.
„Не, няма нищо. Дойде ми добре да поговоря малко за това. Съжалявам, че не мога да ти кажа повече“.
„Аз съжалявам, че не мога да ти помогна с нищо повече“.
„Вече ми помогна, като дойде тази вечер. Много ми помогна“.
Марвин се усмихна.
„И ти ми помогна“.
Помълчаха няколко минути.
„Иска ми се да те помоля да останеш — накрая каза тя. — Даш също много те харесва, но в момента това ще е прекалено“.
„Разбирам. Ще се оправиш ли?“
„Ще намеря изход“. — Надяваше се знаците й да предават по-голяма убеденост, отколкото изпитваше.
Изпрати го на вратата. Той я целуна — странно колебливо след страстните им ласки.
„Радвам се, че ми прати есемес, Иви“.
Тя се усмихна.
„Май за пръв път произнасяш името ми, Марвин“. „Харесва ми“.
Иви се вгледа в красивото му лице, в странната тъга, която долавяше в очите му, тъга и неохота, и осъзна, че малко остава пак да му се нахвърли. Не. Щеше да е прекалено лесно да го накара да остане. А и не се чувстваше готова да обясни всичко на Даш. „Радвам се. Бих могла и да свикна да го произнасяш“. Пауза, после:
„Лека нощ, Иви“.
26.
След като Марвин си тръгна, тя си легна и почти веднага заспа, но малко по-късно се събуди, обзета от паника. Нямаше и следа от спокойствието, с което я изпълваше неговото присъствие, карайки я да забрави всичко друго.
Но нали бе излъгала директора, че не е видяла нищо? Беше го подложила на изпитание, да, но без да е прекалено настойчива. Беше действала внимателно. Хитро. Знаеше, че той не иска да е видяла нищо, и му бе казала каквото бе искал да чуе.
„Сериозно ли го мислиш? Наистина ли си сигурна, че не е усетил проверката? Действително ли не е заподозрял, че само се опитваш да отвлечеш вниманието му с онзи човек с цигарата? Че го баламосваш с предложението да възложи на повече хора да проверяват записите? Като имаш предвид какво е направил досега, за какъв залог играе, можеш ли да разчиташ да се успокои, че не си видяла нищо, че нямаш подозрения, че не знаеш?“
Пое си дълбоко дъх няколко пъти, за да успокои ускорения си пулс.
„Стига. Това е лудост. Директорът няма да ме убие. Няма никакви конспирации. „Паралакс“ е филм. Това тук е истинският живот“.
Представи си как Стайлс, Пъркинс и Хамилтън са си казвали същото. Как са омаловажавали опасността, как са се самозалъгвали, как са вярвали, че светът е такъв, какъвто им се иска, и са отказвали да приемат действителността.
И после бяха умрели. Защото не бяха знаели онова, което е известно на директора. Не бяха виждали онова, което е виждал той. И не бяха очаквали участта, която им е отредил.
Не. Тя нямаше да допусне същото да се случи с нея. Нямаше да го допусне заради Даш. Нима щеше да го защити, като си зарови главата в пясъка?
Но какво можеше да направи? Да се обърне към генералния инспектор? Към Конгреса? Към медиите?
В първите два случая щеше да стане още по-лошо, Иви го знаеше. Всички бяха наясно какво се случва с разобличителите, които се опитват да реформират системата отвътре. Само трябваше да попита Бил Бини, Томас Дрейк, Челси Манинг, Даян Роарк, Колийн Роули, Джефри Стърлинг, Томас Там, Ръсел Тайс или Кърк Уиби. Виж какво бяха направили с Джон Кириаку — задето е изобличил прилагането на изтезания, за бога! Или със Сноудън, на чиято загриженост не бяха обръщали внимание, докато не беше направил публичните си разкрития. Или с Джеслин Радак, адвокатката на разобличителите, която сигурно бе защитавала поне половината от тях.