Хрумна му, че Директора ги е гледал и тази вечер. Всичко, от момента на пристигането му. И гневът отново го връхлетя.
„Успокой се. Успокой се“.
Жената. Защо просто не го беше оставила на мира? Нали трябваше само да я наблюдава? Нямаше да й направи нищо лошо. Нито на нея, нито на сина й. Обаче тя го повика в дома си, покани го на вечеря и Манъс се опита да откаже, ала щеше да изглежда странно, пък и нали трябваше и без това да се сближи с нея? И после му наля вино, попита го защо все извръща поглед от нея, разкопча си ризата и…
„Ти защо мислиш, че се мъчех да не те гледам?! Заради това! Виж сега докъде ни докара!“
Изведнъж се уплаши. Какво щеше да прави? Директора знаеше, че не е бил честен с него. Първо, като не му бе съобщил всичко. И второ, като беше нарушил заповедта му.
„Дали знае за Хамилтън? Че си го видял и не си му докладвал?“
Сърцето му се разтуптя панически.
„Успокой се, успокой се, успокой се. УСПОКОЙ СЕ!“
Дълбоко си пое дъх и бавно го издиша. И още веднъж. И още веднъж.
„Защо Директора прекрати задачата ти?“
Да, това беше въпросът. Същността на нещата.
„Понеже е знаел, че не си честен с него. Знаел е, че вече не може да ти има доверие“.
Изправи се и закрачи напред-назад. Какво се беше случило? Кога бе започнал да лъже Директора? Когато бе видял Хамилтън във вана, ето кога. Съзнаваше, че е допуснал грешка. Че човекът бе съсипан и смъртта щеше да е истинска милост за него. Че смъртта му щеше да е от полза за всички. Представи си как затваря вратата на вана, притиска дулото в основата на черепа му, дърпа спусъка, главата на журналиста отскача от изстрела… Изпъшка. Като бе пропуснал тази възможност, беше направил ужасна грешка.
Беше се издънил. Беше оставил Хамилтън жив. И не беше докладвал на Директора. На практика го беше излъгал. И едната лъжа бе довела до другата. И сега просто изпитваше… не знаеше точно какво. Срам. Гняв. Самота. Страх. И нямаше представа как да оправи нещата.
Продължи през гората и излезе на друг паркинг зад голям супермаркет. В отсрещния ъгъл чакаше бял пикап със запален двигател. От отворените му прозорци се виеше цигарен дим. Манъс знаеше, че появата му тук е съвсем случайна, и не се разтревожи особено. И все пак, докато пресичаше паркинга, се озърна към колата и видя вътре двама мъже, дългокоси, с бейзболни шапки. Наблюдаваха го и нещо в тях не му хареса.
Стигна до средата на паркинга и хвърли поглед през рамо. Двамата бяха слезли. Тениски, дънки, тежки работни обувки. Тираджии или общи работници. Приближаваха се към него. Не носеха нищо. Единият казваше нещо — може би: „Ей, приятел“? Беше прекалено тъмно, за да прочете движението на устните му.
Манъс се огледа. Не се мяркаше никой друг. Той спря и се вторачи в тях. Нямаха вид на професионалисти. Просто киснеха на паркинга, защото баровете бяха затворени, нямаха пари за момичета, нямаха цигари. Джобовете им бяха празни, отегчаваха се, бяха видели възможност за лесни кинти или поне за малко забавление. Или и двете.
Наблюдаваше ги и чакаше. Хората обикновено не го закачаха — заради ръста и поведението му. Но от време на време се натъкваше на някой прекалено пиян, отчаян или глупав. Или за когото ръстът му беше предизвикателство, сам по себе си лична обида, която не може да се преглътне или забрави. Когато онзи се приближеше, Манъс най-често успяваше да го отблъсне само с усмивка. Хората не харесваха усмивката му. Тези двамата май бяха от същия тип. Прииска му се да се усмихне, но се отказа.
Дори не се опитваха да го заобиколят от две страни, за да му е по-трудно да се справи с тях. Сигурно близостта ги успокояваше. Забеляза издутините в предните им десни джобове. Сгъваеми ножове. И бяха десняци. Естествено, и той носеше своя „Еспада“, но си помисли, че тази вечер предпочита деветмилиметровия „Танфолио“. Когато се качи при Иви, го бе оставил в пикапа, обаче сега беше у него. Манъс отстъпи назад с десния си крак, завъртя тялото си така, че да им остави минимална повърхност за атака, и опря десния си юмрук на хълбока си, само на сантиметри от пистолета. Те дори не забелязаха промяната на позата му или поне не разбраха какво означава.
Спряха на няколко крачки от него.
— А бе, човек, ти защо не отговаряш, като те викаме? — попита онзи от лявата страна на Манъс. На тениската му имаше голямо смайли.
Манъс се втренчи в него, премести поглед към другия, на чиято тениска имаше избеляло американско знаме, после пак се вторачи в Смайлито.