— Не съм ви чул.
Смайлито се озърна към Знамето и отново погледна Манъс.
— Ти да не си глух бе?
Един от инструкторите му в курса във Военни операции в ЦРУ го беше научил на пет правила за избягване на улични сблъсъци: „Не го предизвиквай, не го обиждай, не го заплашвай, не отричай, че се случва, дай му възможност да си тръгне, без да изгуби достойнството си“. Манъс ги бе усвоил на практика в училищата, в които беше израснал, но формулирането им му помагаше по-рядко да прибягва до насилие. И само когато иска.
Сега искаше.
Измери Смайлито от глава до пети и каза:
— Ти трябва да си мозъкът на операцията.
Смайлито пак погледна Знамето. Знамето кимна.
Кимването означаваше: „Да, давай да действаме“.
Двамата посегнаха към джобовете си. Бърз като илюзионист, Манъс извади пистолета и в същото време отстъпи надясно, за да е в една линия с мъжете и да се отдалечи на по-голямо разстояние от десните им ръце. Насочи дулото към лицето на Знамето и ги предупреди:
— Само от джобовете ви да излезе нещо и сте мъртви.
Двамата се вцепениха и го зяпнаха, после отпуснаха ръце с широко разперени пръсти. Начинът, по който го направиха, показваше, че са били задържани от полиция и си знаят урока.
Смайлито погледна към Знамето, после пак погледна Манъс.
— А бе, човек, ние само…
— Арестувани сте. Извадете си ножовете с лявата ръка. Ако бях на ваше място, щях да го направя съвсем бавно. Просто ги извадете и ги пуснете на земята.
— Арестувани ли? — изненада се Знамето. — Стига бе, човек, ние само…
— Ако не се подчините, ще ви застрелям — каза Манъс.
Изглеждаше странно, разбира се. Глухо ченге, само, пеш, не вика подкрепление?! И не си показва значката?! Обаче животът си има своите странности. Номерът е да поддържаш напрежението, да караш нещата да се случват толкова бързо, че мозъкът на противника да не е в състояние да реагира на инстинкта му.
Смайлито пак погледна Знамето. И когато Знамето се пресегна с лявата си ръка, измъкна ножа и го пусна, Смайлито последва примера му.
— Сега отстъпете назад. Две големи крачки.
Мъжете изпълниха заповедта. Манъс изрита ножовете надалече.
— Сега застанете на колене с длани на тила.
Знамето сплете пръсти на тила си и коленичи, последван от Смайлито, който явно играеше втора цигулка. Ако го нямаше Знамето да дава пример, Смайлито щеше да се колебае, може би дори да се парализира от нерешителност. Това предполагаше и съответната последователност на действията.
Манъс се придвижи обратно на часовниковата стрелка и мина зад тях. Прехвърли пистолета в лявата си ръка и с дясната извади от джоба си фенерче — „ШуърФайър Дифендър Ълтра“, петнайсетина сантиметра анодиран алуминий със заострен и назъбен ръб на предния край. Чудесен инструмент.
— Разкрачете се. По-широко. Здраво сплетете пръсти.
За хора с техния очевиден опит оковаването им с белезници щеше да е като стъпки на познат танц. Затова и Знамето сигурно се изненада или поне щеше да се изненада, когато Манъс се приближи, високо вдигна фенера и заби назъбения край в темето му, така че черепът на нещастника хлътна навътре.
Мъжът беззвучно политна напред. Смайлито завъртя глава и с ужасено лице се втренчи в приятеля си, опитвайки се да осмисли случващото се. Манъс не му даде време — постави тока на обувката си върху сплетените му пръсти, натисна го надолу и смачка лицето му върху асфалта. Смайлито издаде приглушен вик, успя да освободи ръцете си и опря длани в земята, за да се повдигне, но Манъс го изпревари, отново стъпи върху тила му и този път му строши врата.
После се огледа. Паркингът продължаваше да пустее. Двамата мъже не помръдваха, дори не потрепваха. Манъс завъртя задната капачка на фенерчето и го включи, но по стъклото имаше късчета кожа и косми. Щеше да се наложи да си купи ново.
Още му се разхождаше, но очевидно трябваше да си тръгва. А и макар че сърцето му биеше до пръсване от адреналина, чувстваше ума си по-ясен. Радваше се, че двамата се опитаха да го нападнат. Тъкмо от това имаше нужда. Пресече паркинга и потъна в мрака на гората. Избърса фенерчето и то зарови.
Върна се при пикапа и потегли на северозапад към апартамента си в Еликот Сити. Въпреки късния час по шосе 95 пътуваха много коли и нито в самия автомобил, нито в шофирането му имаше нещо, което щеше да направи впечатление на някого. Спазваше ограничението на скоростта — просто поредният работник, тръгнал рано за работа в Балтимор, Фредрик или Хагърстаун.
Опита се пак да премисли нещата. И осъзна, че има само един шанс. Една надежда. Да иде при Директора и да му признае всичко. Всичко, което се беше случило. Всичко, което беше извършил.