И да се моли Директора да му прости.
28.
Иви стигна до Уолгрийнс по Туин Нолс Роуд точно преди седем, няколко минути преди да отворят. Беше се обадила на Дин в пет, извини се, че я събужда, но дали можела да дойде по-рано и да се погрижи за Даш? Изскочило нещо спешно на работа.
Имаше един проблем — не знаеше по кое време отваря пощенската служба в Роквил. В седем? Или в осем? Още по-късно? Ако отваряха след осем, нямаше да успее да отиде там преди работа, а не искаше да ходи по-късно, защото смяташе, че сутринта ще има най-малко хора, нещо изключително важно за изпълнението на плана й. Беше понечила да провери в компютъра, но се сети, че така ще остави следа. Можеше да получи информацията от автоматичната система на фирмата, ала и телефонното обаждане щеше да е проследимо. Струваше й се странно да се сблъска с пречка за нещо толкова елементарно, но разбираше, че е свикнала да разчита на интернет и мобилния си телефон за почти всичко. Обществен телефон в мола? Носеха се слухове, че Агенцията за борба с наркотрафика подслушва всички обществени телефони в района на Вашингтон. Интернет клуб? Ставаше, обаче еднократно. Какво щеше да прави, ако й потрябваше пак?
Смартфон с предплатена услуга?
Точно така… Каквито използваха наркодилърите в телевизионните сериали. Ефикасни и анонимни. Можеше да плати в брой, да влиза в интернет и да звъни на когото си иска. И щом приключеше, щеше да изхвърли смартфона. Нямаше как да го свържат с нея.
Чакаше пред входа, когато служител на магазина отключи вратата, и се върна в колата си след няма и десет минути. Извади смартфона от опаковката и тъкмо да го активира, се вцепени от ужас. Носеше и собствения си джиесем — ако включеше смартфона и потеглеше, двете устройства щяха да се движат заедно и някой можеше да определи кой е купил „анонимния“ телефон.
„Само ако те следят, Иви. Само ако те следят“.
Ала трябваше да допусне, че я следят. Вече не можеше да разчита на сигурност чрез неизвестност.
Осъзна, че е трябвало да изключи джиесема си, докато не приключи с всичко, което възнамерява да направи. Обаче… можеше да го изключи и сега, да тръгне за Роквил, да активира новия смартфон, когато наближи, да го изключи, щом получи нужната й информация, и после пак да включи своя джиесем, когато поеме по обичайния си път за службата. Не съвсем идеален план, но все пак си го биваше.
„Ами ако проследят смартфона до момента на покупката?“
Предполагаше, че е възможно. Но за да започнат да търсят смартфона, трябваше да са станали много други фалове. А и дори да го откриеха и да се опитаха да го свържат с някого, в момента на купуването му в района на Уолгрийнс сигурно беше имало стотици телефони. Като се замислеше сериозно, може би щеше да е по-добре да отложи всичко за по-късно, обаче се случваха толкова много неща, че не знаеше кога отново ще има такава възможност.
„Ще е малко странно телефонът ти да се изключи и после пак да се включи, нали?“
Да, наистина щеше да изглежда малко странно.
Слезе от колата и се огледа. Между тротоара и тревата имаше бразда. Тя изключи джиесема си и го остави в нея. Така. Едва ли някой щеше да го намери през следващия час и нещо. И даже да го намереха, можеше да го предадат в „Изгубени вещи“ в мола. А ако не го предадяха? Можеше просто да го е изгубила. Случва се.
Върна се при колата си и се поколеба.
„Убедена ли си, че не искаш да изчакаш до утре заран? По-добре да направиш всичко както трябва, нали?“
Съблазнителна мисъл. Прекалено съблазнителна. Така можеше да разсъждава само човек, който не иска да приеме действителността, на когото му се ще да вярва, че разполага с цялото време на света, докато всъщност може да не му остава много.
„Ами камерите? Със сигурност са заснели купуването на смартфона“.
Налагаше се да поеме риска. Смяташе, че ще се справи с това. В края на краищата тя отговаряше за системата. Всички заявки за проверка минаваха през нея. Можеше да реши как да постъпи, когато му дойдеше времето.
Потегли на юг и когато излезе на шосе 28, прецени, че се е отдалечила достатъчно от джиесема си, за да активира новия смартфон. Включи го, набра посочения номер, продиктува кода на покупката и след малко вече търсеше роквилската пощенска служба в Гугъл.
„Ако Даш някога сърфира в интернет, докато кара кола, ще го убия“. Само че нямаше време да спре.
Пощенската служба отваряше в осем. Слава богу. Хващаше сутрешния час пик, но имаше голяма вероятност да стигне малко след това, ако не и по-рано. Ако извадеше късмет, щеше да е единствената клиентка, поне за няколко минути. Затвори смартфона и продължи, като потискаше желанието си да минава на червено на всеки пореден светофар.