Прерови чантата си, намери още един, плюс пакет кърпички, и смачка всичко на топка. Получи се доста голяма, обаче нямаше гаранция.
Добре. Тя смъкна гащичките си, уви с тях топката и я натика колкото можеше по-навътре в чинията. После дълбоко си пое дъх и пусна водата. От недрата на тоалетната се разнесе мощен звук — засмукване, рев, разярен дракон. Но тапата издържа. Чинията бързо започна да се пълни и след секунди вече преливаше.
Иви изтръска водата от ръката си, отвори вратата и възкликна:
— Боже Господи! Тоалетната ви май се запуши!
Хлапакът зяпна, вцепени се за миг и се втурна натам.
В момента, в който служителят мина покрай нея, Иви с разтуптяно сърце се насочи към зоната за сортиране на пощата зад кутиите. Гърбовете им също бяха номерирани. Ами естествено, как иначе щяха да сортират пратките? Плъзна поглед по редовете — 404, 405… ето я, 406. И вътре имаше само един плик, същия, който Хамилтън беше пратил от Истанбул. Чу вратата да се отваря — някой влизаше. Иви грабна писмото, пъхна го в чантата си и бързо се върна при гишето. Когато стигна зад него, видя висок петдесетинагодишен мъж с тъмна намазана с гел коса да затваря вратата. Носеше същата риза като Хю — най-вероятно беше шефът. Сърцето й още малко и щеше да изскочи и тя си наложи да овладее учестеното си дишане.
— Здравейте — ослепително му се усмихна Иви.
Шефът я погледна подозрително.
— Какво правите там?
Мамка му, дали я беше видял да се появява иззад пощенските кутии?
— А, търсех брошурите, за които ми спомена Хю — каза тя първото, което й хрумна. — За пощенските кутии. Той е в тоалетната. Мисля, че…
Сякаш по даден знак хлапакът се появи отвътре с мокри гащички в ръка.
— Ама това… — Видя шефа си и млъкна.
Шефът се намръщи. Очите му се плъзнаха от гащичките към щедрото деколте на Иви и той презрително поклати глава.
— Какви ги вършиш, Хю?
Младежът примигна.
— Ъъъ… аз не… просто…
„Хайде, Иви, трябва да се махаш оттук. Бързо“.
Тя отиде при него, взе гащичките си, пусна ги направо в чантата си и го целуна по бузата.
— Благодаря, Хю. Страхотен си.
Хлапакът се вцепени от изумление. Иви мина покрай шефа му, който изглеждаше също толкова смаян.
— Той не е виновен — каза Иви. — Аз се възползвах от него.
И излезе преди онзи да успее да отговори. Само минута по-късно отново шофираше. Виеше й се свят, дишаше учестено. Беше го направила! Не можеше да повярва. Просто… го беше направила. Беше взела писмото. Под носа им! И ако извадеше късмет с трафика, щеше да е във Форт Мийд след по-малко от час, без никой да разбере нищо. А след онази чудовищна тоалетна нима не заслужаваше малко късмет?
Закикоти се истерично. И тъкмо беше на път да се овладее, когато си представи как прошепва на директора: „А, и освен това съм без гащички“, и отново избухна в смях.
„Добре, момиче. Добре. Сега се успокой. Трудното свърши“.
На следващия червен светофар отвори плика. Вътре имаше флашка, обезопасена между две картонени ленти. Почти със сигурност криптирана.
„Трудното било свършило, а?“
Е, нали работеше в АНС. Ако не успееше да декриптира проклетата флашка, щеше да е срам за Агенцията. Познаваше някои хора. Все щеше да намери кой да й помогне. Щеше да каже, че е лично. Че гаджето й изневерява и крие от нея разни работи, че иска да го провери, нещо от този род. Незаконното използване на служебни средства за проследяване на любовници и съпрузи беше достатъчно разпространено и служителите дори на шега го наричаха „любовно разузнаване“. Мисълта да вземе флашката със себе си в търбуха на звяра я смущаваше, но досега не я бяха претърсвали и нямаше основания да смята, че ще го направят точно днес. И даже да се заблуждаваше, какво от това? Намерила криптирана флашка и искала да види какво има в нея. Неубедително, да, обаче по-добре от нищо. Но едва ли щеше да се стигне дотам.
Върна се на паркинга на Уолгрийнс, за да вземе джиесема си, и по пътя накъса плика на парченца, които разпръсна през прозореца. Замисли се за „Интерсепт“, за СекюрДроп.
И тогава й хрумна нещо, за което би трябвало да се е сетила по-рано.
„Може би Хамилтън е дал паролата на някого в „Интерсепт“?“
Да, можеше да го е направил, ако беше от хората, които винаги гледат да се подсигурят. Или пък не, ако бе от по-параноичните.
Но имаше вероятност. Трябваше да измисли как да попита някого от работещите там, а нямаше представа как ще го направи бързо и безопасно. Обаче определено си струваше.
Някой от АНС или някой от „Интерсепт“. Каква ирония, че щеше да потърси помощ от тези организации, ала не се сещаше за нищо друго. Нямаше значение. Каквото и да имаше във флашката, трябваше да се добере до него. Не знаеше с колко време разполага. Затова пък знаеше, че ако директорът надуши намеренията й, сигурно няма да има абсолютно никакво време.