— Добре, Марвин. Благодаря ти. Благодаря ти, че си честен с мене.
Манъс поклати глава, като че ли не заслужаваше тази благодарност.
— Съжалявам.
— Няма за какво. Допусна дребна грешка и я поправи. Информацията е много ценна. Изключително ценна. Благодаря ти.
Манъс понечи да си тръгне, после почти плахо предложи:
— Ако се наложи да й попречите да направи нещо лошо, готов съм да помогна.
Андърс искрено се трогна. Можеше ли да има по-красноречива проява на преданост? Или на стремеж за доказване на предаността?
— Наистина можеш да помогнеш, Марвин — бавно каза той. — Но… сигурен ли си? Не си длъжен. Всъщност тази работа по-скоро е за Делгадо.
Лицето на Манъс помръкна за миг. Ала само за миг.
— Разбирам. Но… ако мога да помогна, съм готов да го направя. Ако ми позволиш.
Директорът се замисли. Е, сега Галахър сигурно щеше да е по-предпазлива от обичайните мишени на Делгадо. Нямаше да е излишно дребният да може да разчита на Манъс за отвличане на вниманието. И за подсигуряване. А и Манъс определено заслужаваше възможност да изкупи грешката си — по единствения начин, по който можеше. Който по случайност беше и единственият от значение.
— Предишния път я проследи със СтингРей, нали? — попита Андърс.
Манъс кимна.
— Добре. Свържи се с Делгадо. Дай му кодовете за достъп, за да може и той да я следи. Ще му съобщя, че ще му помагаш.
Манъс побърза отново да кимне и на обикновено безизразното му лице за миг се изписа настойчива готовност.
Андърс го проследи с поглед. Радваше се, че може да му предложи възможност да помага на Делгадо, но смяташе, че ще е по-добре Манъс да участва само в подготовката. След случилото се между него и Галахър щеше да е излишна жестокост да го правят свидетел на смъртта на жената. Особено като се имаха предвид склонностите на дребния. Които, макар и понякога злополучна необходимост, Андърс също намираше за… отвратителни.
Пропъди тази мисъл. Ивлин Галахър трябваше да бъде ликвидирана, при това без да оставят следи. А какво по-подходящо от сериен изнасилвач, отдавна вилнеещ в района на шосе 95? Не беше много приятно да знае, че Делгадо обожава работата си до такава степен, че понякога я върши като хоби, без да се налага. Ала от друга страна, поведението му внасяше елемент на случайност, който от време на време прикриваше по-целенасочения характер на дейността му. Тъкмо тези негови склонности несъмнено допринасяха да е толкова добър в занаята си и винаги да постига нужните резултати. А в момента от значение бяха единствено резултатите. Всъщност резултатите винаги бяха единственото, което имаше значение.
Не биваше да го забравя. Даже другите да не го разбираха.
30.
Ремар погледна затворената врата на директорския кабинет. Манъс беше вътре от десетина минути. Нямаше доверие на тази глуха горила, беше му абсолютно непонятен. От онези, които са способни на всичко — всичко, каквото поиска от тях директорът. Зачуди се какво иска директорът от Манъс този път.
Доскоро не му пречеше да не знае. Обаче… тази история с Хамилтън… Струваше му се, че нещата стават неуправляеми. В известен смисъл директорът също му беше непонятен, ала Ремар го познаваше много по-отдавна. Затова виждаше кога директорът е неуверен и се опитва да не се издаде — като се затваря в себе си например, трупа информация или се държи още по-потайно от обикновено. И естествено, всичко това се случваше в момента, в който директорът най-много се нуждаеше от друга гледна точка, от други очи, от начин за проверка на решенията, които взимаше в стресови ситуации.
На монитора му се отвори прозорец с предупреждение за вътрешна опасност. Галахър. Стомахът му се сви. Лошо. Много лошо.
Затрака на клавиатурата, за да научи повече, като през цялото време си мислеше: „Мамка му, мамка му, мамка му!“ Това нещо щеше да експлодира, виждаше го. Още колко по-сериозно трябваше да стане, за да не може повече да го отрича? Директорът също не знаеше как да овладее положението. Инстинктът винаги го караше да удвоява всичко — секретността, машинациите… а бе всичко.
„Знаеш, че той стои зад атентата. Или чрез Манъс, или чрез Делгадо. Знаеш го“.
Да, наистина го знаеше, макар да го намираше за толкова ужасяващо, че се опитваше да не го знае. Всички факти си пасваха… само дето му се искаше да вярва, че директорът никога не би стигнал чак дотам.
Всичко, каквото правеше… правеше го от преданост към директора. И с разбирането — не, с оправданието, — че е нужно, за да защитят Америка. Да спасят живота на хората. Но как един атентат в центъра на Вашингтон щеше да спаси някого? Вече не можеше да се оправдава с това. А фактът, че директорът може, беше… ужасяващ. Човек, който оправдава такова нещо, е способен да оправдае всичко.