— Да, и това също.
— Какво я прави опасна, Тед?
Нова продължителна пауза.
— Тя подозира, че атентатът край Белия дом е вътрешна работа.
— Господи! — ахна Ремар, неспособен да скрие отвращението си.
— Да, знам.
Ремар предполагаше, че Андърс няма да му разкрие нищо повече. И все пак попита:
— Защо?
Не получи отговор.
— Защото някой е щял да открие, че свързаните с атентата телефони принадлежат на хората от Ергенекон ли?
— Казах ти, Майк, никой друг не знае за връзката с Ергенекон.
— Тогава защо? Защото просто изглежда прекалено непредпазливо от тези телефони да са водени разговори с членове на джамийско настоятелство ли? И някой ще заподозре инсценировка? Операция под фалшив флаг? И какво от това? Около всеки атентат се носят конспиративни теории. По дяволите, това е главният ни контрааргумент, когато една конспиративна теория е вярна.
Директорът се извърна, търкаше палци в показалците си.
— Казах ти, има граници, Тед. Казах ти…
Андърс удари с длан по бюрото.
— Какви са тези граници, Майк? Сериозно, обясни ми, искам да знам. В кой момент си казваш:„Добре, стига, оттук нататък се отказваме от Божието око и оставяме маниакалните привърженици на правото на лично пространство да съсипят Агенцията“? В кой момент решаваш, че е по-добре да свалиш цялата ни отбрана и да оставиш страната беззащитна? Ти познаваш враговете ни, Майк. Знаеш какво ще се случи, ако не сме в състояние да предвиждаме атаките!
— Невинаги сме имали Божието око. Ако се наложи да прекратим програмата, ще се оправим и без нея.
— Уф, за бога, естествено, че имаме нужда от Божието око! Ако искаш да управляваш света, трябва да си наясно какво става в него. В целия свят. Но знаеш ли какво? Добре, хубаво, обърни се към народа. Може да проведем референдум. „Америка повече няма да е велика сила“, да или не. Народът вече е гласувал каква да е ролята ни в света, Майк. Многократно. Понеже не може да избереш да управляваш, без да избереш и всичко, каквото изисква това управление. Та ако въпросът ти е дали съвестта ми е чиста, ето какво ще ти кажа. Да, чиста е като изворна вода! Аз върша онова, което искат хората, даже на тях да не им стига честността и самопознанието да признаят, че го искат. И не проявявам никаква търпимост към онези, дето обичат месо, обаче мрънкат за кланиците, носят евтини дрехи, обаче осъждат тежките условия на труд във фабриките, хленчат за климатичните промени, обаче карат джипове и пътуват със самолети. Ние не сме сантиментални ревльовци, Майк. Не сме деца. Не сме глупаци. И определено не сме политици. Ние сме реалисти. Хора, които правят каквото трябва да се прави. За да могат овцете да са в безопасност, да са задоволени и да продължават да вярват, че са добри и нравствени личности в един покварен свят.
Ремар клатеше глава. Не желаеше да приеме, че директорът може да е стигнал чак дотам.
— Стига, и преди сме имали пробиви. Оцеляхме след Сноудън, ще…
— Не разбираш ли? Сега е друго! Всеки път, когато някой анархист разкрива нашите възможности, противниците ни взимат контрамерки. Което значи, че се налага да развиваме нови възможности. И това става все по-трудно. Кажи ми, Майк, с какво ще замениш Божието око, ако програмата бъде прекратена? С телепатия ли? Понеже няма да имаме нищо друго. Така че, освен ако не ми кажеш, че внезапно си станал ясновидец, не се опитвай да ме убедиш, че можем да живеем без Божието око. Не можем. Без него сме безпомощни. Няма да можем да виждаме, да чуваме, да разбираме. Ще се превърнем в жалък безпомощен великан, сляп, глух и тъп, който се препъва и размахва ръце, докато враговете ни жужат наоколо когато си поискат и ни жилят до смърт. Е, аз няма да го допусна. Никога.
Ремар и преди беше виждал директора в стресови ситуации, но никога толкова развълнуван. Да, с напрежението щяха да започнат да се появяват пукнатини. Все повече, все по-широки и дълбоки, докато не стигнат до… не знаеше докъде. Не искаше да знае. Не можеше да го позволи. И нямаше.
— Какво ще правиш с Галахър? — попита той.
Директорът потри длани.
— Знаеш какво ще правя. Всъщност вече го правя.
— Все още не разбирам.
— Тя знае прекалено много, Майк, нали така? Даже предупреждението за вътрешна опасност, което преди малко си получил, да се окаже фалшива тревога, въпреки че се съмнявам. Тя знае за връзката между Пъркинс и Хамилтън. Което значи, че спокойно може да знае и за Божието око. Не само за програмата, а и за какво сме я използвали. Сега разбираш ли?
„Ние ли?!“ — помисли си Ремар. Но сега не беше моментът да спори кой е бил зад волана през всички тези години и кой се е возил отдясно. Всъщност щеше да е най-добре изобщо да не влиза в такъв спор. Трябваше да си държи устата затворена. За всеки случай. Просто за всеки случай.