На монитора му се появи прозорец с информация — телефонният анализ. От предплатения смартфон бил проведен разговор с пощенска служба в Роквил. Директорът веднага се сети за пощенската служба, до която Хамилтън беше адресирал пратката си по ФедЕкс от Истанбул. Само че тази фирма се намираше в Адамс Морган. Имаше ли връзка? Друга пратка? Изключително неприятна мисъл.
Той позвъни в пощенската служба.
— Прощавайте за безпокойството, но жена ми идвала ли е сутринта при вас? Заоблена брюнетка, около трийсет и пет годишна? Сигурно е дошла точно когато сте отваряли.
Отговорът отсреща се позабави.
— Да, сигурно е била тя, и може да й предадете повече да не идва тук. Направи си някаква странна шега с един мой служител — напъхала си гащичките в тоалетната или нещо от този род. А може да е искала да открадне нещо. Знаете ли за това?
Андърс затвори. Галахър, несъмнено. Обаче какво беше това с гащичките в тоалетната?!
„Задръстила я е. За да отвлече вниманието на персонала. Вмъкнала се е зад пощенските кутии и е откраднала…“
Разнесе се почукване. Вратата се отвори и в кабинета влезе Делгадо, както обикновено издокаран в тъмносин костюм и с пригладена редица присадени косми.
— Томас — посрещна го директорът, като потриваше длани. — Искам спешно да се погрижиш за нещо.
32.
Иви си тръгна от работа преди шест, обезсърчена и уплашена. Не беше стигнала доникъде с флашката на Хамилтън. АНС разполагаше с невероятни възможности за декриптиране, знаеше, но хората, които помоли, установиха, че е защитена с непробиваема програма с отворен код. Никакви задни вратички, хлабави стандарти, шорткъти. Било съмнително, че ще постигнат нещо дори да впрегнат грубата сила на всички суперкомпютри на Агенцията, а и достъпът до тях се контролираше строго — човек не можеше да ги използва неоторизирано, даже за „любовно разузнаване“. Тя опита да направи копие, което да съхранява на сигурно място, ала и това се оказа невъзможно: оказа се, че Хамилтън е инсталирал програма за защита от копиране, която не успя да заобиколи.
Направо се побъркваше от безсилие. Разполагаше тъкмо с каквото й трябваше, но не можеше да се възползва от него. Очертаваше се да прибегне до резервния план, „Интерсепт“, обаче не знаеше как безопасно да се свърже с тях. Щеше да се наложи да купи компютър, като плати в брой, да свали Тейлс от анонимен сървър, да създаде криптиран чатрум… и да се надява, че някой скоро ще се отзове. Нямаше представа как ще намери време за всичко това, а после сигурно и за лични срещи. Само че в момента като че ли нямаше други възможности.
От цяла седмица не беше ходила при баща си, а и й трябваха някои неща от Сейфуей, затова паркира пред супермаркета, съвсем близо до старческия дом. Когато отиде при него, баща й изглеждаше и говореше малко по-добре и толкова й се зарадва, че я обзеха угризения, че не може да остане повече. Но Дин я чакаше, Даш щеше да е гладен и имаше да планира много неща. Навярно можеше да се отбие в мола и да купи компютър или таблет. Щеше да плати в брой, разбира се. Искаше й се да е отделяла повече време да мисли за сигурността преди действително да й се наложи. Ала досега се бе чувствала спокойно в Агенцията, никога не беше правила нищо нередно.
Не очакваше всепроникващият поглед на АНС да се насочи към нея.
На излизане мина през тоалетната. И после, докато си миеше ръцете, изведнъж я обхвана параноя. През целия ден носеше флашката в чантата си. Как беше успяла да се убеди, че е безопасно? Съзнаваше, че поради липсата на алтернативи е омаловажила опасността. Но сега, след като тази опасност бе отминала, вече виждаше колко безразсъдно е постъпила. Вярно, никой друг нямаше основания да знае за съществуването на флашката. Но… нали бе помолила неколцина колеги да се опитат да я декриптират? И макар че, естествено, не им бе казала какво има вътре и ги бе оставила да смятат, че е нещо лично, ако някой кажеше на някой друг и до директора стигнеше, че тя се опитва да декриптира някаква флашка…
Огледа се. Можеше просто да я скрие някъде в тоалетната. Временно, докато измисли нещо. Щеше да е по-сигурно, отколкото да я носи със себе си. Ако откриеше подходящо място.
Под кошчето за отпадъци? Не, щяха да я видят още щом го вдигнеха, за да го изхвърлят. Дали да не я залепи с тиксо отдолу? Не, пак щеше да се вижда, ако, да речем, някой събори кошчето или го изпусне, докато го изпразва. Зад някоя от тоалетните чинии? Това й се стори по-разумно, въпреки че също имаше опасност да я открият при чистене.