— Ще ти купя ново — успокои я той и й подаде своето. — Твоето отиде в реката.
— О, беше съвсем ново, купих го само преди месец — ядосано извика тя, като тръгнаха обратно през тревите. — Е, мисля, че все пак открихме нещо — промърмори Лоръл.
— Да, дори много. Някой, който знае за какво сме дошли, и това не му харесва. Добрите духове не блъскат хората на земята, нали, Лоръл?
— Така е. — И тя си мислеше също като него, че къщата бе прекалено близо. И че хората в нея познаваха отлично блатото като петте си пръста.
Двамата вървяха в пълно мълчание, по-внимателно от преди, като се ослушваха за всеки шум, оглеждаха всяка сянка. Мат държеше Лоръл плътно до себе си, с ръка около кръста й, докато излязоха на чисто. Откъм къщата не идеше нито лъч светлина, никакви признаци на живот.
Неприятното усещане остана дори когато се прехвърлиха обратно през стената. Искаше да вземе един душ, един дълъг горещ душ.
Лоръл не продума, докато Херитидж Оук не остана далеч зад тях.
— Ще трябва да поговорим още веднъж с Луис и Мариън.
— Знам. — Мат се загледа в нощта, осветена от фаровете на колата. После натисна запалката, Може би ако напълнеше дробовете си с дим, щеше да престане да усеща неприятния дъх на блато в тях. — Утре.
Тя се облегна на седалката и затвори очи. Утре беше много близко, за да мисли за него.
— Не знам ти как се чувстваш, но аз умирам от глад.
Той обърна глава и я погледна. Беше все още малко бледа, ала това може би се дължеше на лунната светлина. Гласът й бе спокоен, а дишането равномерно. Не се долавяше страх, дори когато лежеше на земята. Объркване да, изненада от това, че е била хваната неподготвена. Но не и страх.
Така, с облегната назад глава и сенките, танцуващи по лицето й, Мат си помисли колко много му прилича на Оливия. Уникална, забавна, неповторима. Усмихна се, взе ръката й в своята и я целуна.
— Ще поръчаме пица и ще си я вземем у дома.
Макар че не разбра какво промени толкова бързо настроението му, Лоръл се съгласи с него.
— Искам я с всички подправки и сосове нареди тя.
Минаваше два след полунощ, когато Лоръл се отдръпна от масата на Мат от опушено стъкло. Не можеше да каже, че апартаментът му бе точно това, което бе очаквала, защото просто нямаше идея какво бе очаквала. Забеляза само, че той води прост и естествен начин на живот. Огромни пухени възглавници, дебел мек килим, успокояващи цветове и всичко това съчетано стилно и с определено желание за удобство.
На стените нямаше стари вестници в рамки, нито Пикасо, а две маслени картини от неизвестен художник. И двете бяха изгледи от Ню Йорк. Едната показваше елегантността и блясъка на града, другата представяше тясна крива уличка с грозни мръсни сгради, олющени фасади и мътни прозорци. И двете бяха отлично изпълнени, а контрастите я заинтригуваха. Тя си помисли, че той сигурно познава града и живота в него и от двете му страни.
— Не мога повече, ще се пръсна — рече Лоръл, когато Мат отряза още едно парче пица и го постави в чинията й.
— Хайде, хайде. Няма да преядеш.
Тя стана, взе чашата вино в ръка и тръгна из стаята. Краката й потънаха в килима.
— Харесва ми тук. Ти явно обичаш — Лоръл размърда босия си крак в пухкавия килим — да се чувстваш комфортно.
— Като всички хора. — Той я наблюдаваше, докато приближи стерео уредбата и започна да избира музика.
— М-м-м-м. Така е, ала не всеки прави изкуство от това. — Тя остави плочата встрани и загледа картините по-внимателно. — Много са добри — изкоментира след малко. — Не познавам художника, но имам чувството, че ще видя и други негови работи.
— Той ще се зарадва да го чуе. — Мат вдигна чашата си и загледа над ръба й. Виното беше тежко и сладко. — Израснали сме заедно от деца.
— Наистина ли? — Лоръл поклати глава заинтригувана.
— Липсва ли ти? Ню Йорк имам пред вид? — Погледът му премина от картините обратно към чашата с вино.
— Не.
— Обаче си ги взел със себе си.
— Ние непрекъснато влачим нещо със себе си — промърмори той, после стана и прибра остатъка от пицата в хладилника.
Тя се намръщи след него. Какво ли означаваше това, помисли си, докато отново гледаше картините. Израснали заедно, съседи, сред мръсните улички и грозните сгради. Когато Мат се върна от кухнята, Лоръл все още стоеше пред картините.
— Значи си израснал тук.
Той не можеше да види коя от двете картини гледа, за да разбере какво мисли и за какво говори.
— Да. — Мат измъкна ризата през главата си и се упъти към банята. — Искам да си взема един душ.
— Мат! — Тя тръгна след него и хвана ръката му чак на вратата на банята. Видя нетърпение в очите му, ала го пренебрегна. — Беше ти тежко, нали?