Партньори, помисли си Лоръл и усмивката й се разшири. Най-добре ще е да свикнеш с това положение, Бейтс, защото имам намерение да останем такива още дълго време.
— Какво видя, че ти хареса толкова? — попита Мат. Тя отметна глава и продължи да го наблюдава. Играй играта, повтори си наум.
— В интерес на истината, видях нещо хубаво и то все още ме изненадва.
Той се засмя и, без да изпуска пътя от очи, посегна и я погали по косата.
— Луд съм по твоите комплименти, Лоръл. Човек никога не знае дали го хвалиш, или смачкваш. И къде ще го натикаш.
— Не си вири носа, момче.
— Веднъж ми каза, че имам хубави очи.
— Нима? — вдигна учудено вежди тя.
— Е, тогава беше на четири мартинита.
Лоръл се разсмя, докато преминаваха под портата на имението Херитидж Оук.
— Че то знае ли човек какви глупости може да наговори в подобно състояние! Всъщност какъв цвят са очите ти?
Мат ги присви и се обърна към нея.
— Сини — промълви тихо тя и прехапа езика си. — Сини очи и руса коса. Най-обикновеното съчетание. Но ти си постигнал най-доброто от него.
— Аха. Жалко за брадичката ти. — Лоръл машинално вирна брадичка.
— Моята брадичка няма нищо общо с това — подметна тя, докато колата спря.
— Не съм забелязал. — Той извади ключовете от колата и излезе. Беше я раздразнил. Сега, като я наблюдаваше как гледа към къщата, веднага забеляза разразилата се в нея вътрешна борба между чувствата и професионалния дълг. Щеше да победи професията, ала не и без Лоръл да плати цената.
— Мат, Мариън ще ни приеме, защото възпитанието не й позволява друго но… — тя се поколеба, докато изкачваха стълбите към вратата. — Съмнявам се, че Луис ще иска да говори с нас.
— Ще трябва да го убедим все пак — рече Мат и остави чукчето да хлопне силно по вратата.
— Не ми се ще да го насилвам точно сега. — Но начинът, по който той завъртя глава и я погледна, я накара да млъкне.
— А кога?
Лоръл отвори уста, ала раздразнението, изписано на лицето му, я спря.
— Добре — промърмори тя и обърна очи към вратата.
— Добре.
Вина. Мат чувстваше, че я измъчва чувство за вина и не бе съвсем сигурен какво да направи и как да постъпи.
— Лоръл — подзе той, но в този миг вратата се отвори и прекъсна думите му.
Бини ги изгледа, като в очите й първо се появи изненада, а сетне нещо друго, което много бързо изчезна.
— Госпожице Лоръл, не очаквахме да ви видим отново толкова скоро.
— Здравей Бини. Надявам се, че не звучи нахално, ала трябва да говорим с Луис и Мариън.
Очите на Бини се спряха на Мат, после се върнаха обратно върху Лоръл.
— Господин Луис е в лошо настроение. Мисля, че моментът не е подходящ.
— Лошо настроение ли? — повтори Лоръл. — Да не е болен?
— Не. — Тя поклати глава, но се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже и търсеше подходящата фраза. — Той не е добре — рече икономката и сплете дългите си пръсти.
— О, съжалявам. — Лоръл й се усмихна безгрижно и се намрази за това. — Няма да му отнемем много време. Важно е, Бини.
И без да изчака да бъде поканена, тя влезе в къщата.
— Добре. — Лоръл почувства дългия поглед, който Бини й отправи, докато затваряше вратата. — Влезте в приемната. Аз ще съобщя на госпожица Мариън за вас.
— Благодаря ти, Бини — Лоръл взе ръката й. — Луис често ли не е добре?
— От време на време.
Тя сложи и другата си ръка върху тънката твърда длан на икономката, сякаш искаше да я накара да разбере.
— Той откога изпада в лоши настроения, откакто я няма Ан ли? Или откакто се ожени за нея?
Устните на Бини се свиха в тънка линия. Като жена, свикнала с къщата, в която живее, и с хората в нея, тя обгърна с поглед стаята, стълбите и направи бърз и почти незабележим жест. Сетне проговори, ала думите бяха забързани и на френски.
— Вие го познавате, госпожице Лоръл. Но тук толкова неща се промениха. Имаше толкова много мъка. Нищо не е останало от времето, когато идвахте за своя следобеден чай и за уроците по езда.
— Разбирам, Бини. Искам да му помогна.
Погледът на жената отново обходи приемната.
— Преди — започна тя, — след като господин Чарлз избяга, ала преди господин Луис да доведе тук момичето той изпадаше много често в лошо настроение. Бродеше из къщата като призрак и си говореше сам. Или се заключваше в библиотеката часове наред. Ние се притеснявахме, но — Бини сви безпомощно рамене. — След това започна да излиза по работа и сякаш се пооправи. Минаха години. Не бяха лесни, ала поне бяха спокойни. После доведе момичето, неговата нова жена.