— И нещата отново се промениха? — попита Лоръл.
— Да, към по-добро. — Икономката се поколеба. Лоръл си помисли, че отлично разбира борбата, която жената води между своята лоялност към господарите и истината. — Бяхме изненадани. Тя си приличаше като две капки вода с първата. Дори гласът й беше същият. Много ни беше странно да я срещаме в къщата. Но господин Луис беше щастлив. Отново беше млад. Само понякога ставаше замислен и се затваряше сам в библиотеката.
Като се опита да не обръща внимание на топката в стомаха си, Лоръл продължи да разпитва.
— Бини, страхуваше ли се Ан, когато Луис ставаше замислен?
Икономката отново сви устни.
— По-скоро бе изненадана.
— Тя беше ли щастлива тук? — Кафявите очи на жената потъмняха.
— Казваше, че къщата й се струва като излязла от приказките.
— А блатото?
— От него се боеше. Стоеше далеч. Онова, което е там — продума тихо Бини, — е най-добре да си остане там. И да бъде оставено на мира.
— А какво има там? — попита бързо Лоръл.
— Духове — отговори така просто Бини, че Лоръл потръпна. Нямаше начин да се пребори със старите легенди и поверия. Затова се съгласи.
— Ан виждаше ли често Нейтън Брюстър?
— Тя беше предана съпруга. — Тонът на икономката леко се промени, ала достатъчно, че да се усети. Чувството на лоялност към господарите беше надделяло.
Лоръл реши да зададе последния си въпрос.
— Знаеше ли Луис, че Брюстър с влюбен в жена му?
— Това не е моя работа — отговори твърдо Бини и поклати глава с неодобрение, сякаш искаше да каже „нито пък ваша“. Лоръл чу неизречените думи много ясно.
— Ще съобщя на госпожица Мариън че сте тук. — Икономката се обърна и излезе.
— По дяволите — изруга Лоръл. — Ето че загубих и нея.
— Седни — посъветва я Мат като й поднесе стол — и ми кажи за какво си говорехте.
Лоръл седна и започна тихо да му разказва.
— Каза ми, че Луис често изпадал в мрачни настроения след бягството на Чарлз и Елиз. Необясними настроения — добави тя. — Прислугата се тревожела за него. След това започнал да излиза, да пътува по работа. Не очаквали да доведе Ан и нейната прилика с Елиз предизвикала учудване и приказки, но Бини явно е харесвала Ан. Каза, че Луис бил щастлив с нея и че Ан също била щастлива.
Лоръл въздъхна, облегна се назад на стола, ала пръстите й барабаняха по рамката.
— Спомена за местните предания за блатото.
— Отново духовете ли?
— Престани да бъдеш толкова критичен — прекъсна го нетърпеливо тя. — То си е естествено и освен това придава особена прелест на мястото — довърши Лоръл.
— Струва ми се, че чух да споменавате името на Брюстър — продължи той, без да спори с нея.
— Да. Бини каза, че Ан е била много предана съпруга. Опитах се да я притисна — тя вдигна очи към него. — Тогава Бини си отиде.
— Забрави за малко чувствата си и се опитай да мислиш трезво — предложи рязко Мат, защото предпочиташе да я гледа ядосана, отколкото уязвима. — Ако икономката знае за Брюстър, а от начина по който реагира, явно знае, кой друг би могъл да знае?
— От прислугата нищо не остава скрито, Мат. Те винаги знаят всичко.
— Но нито един от тях не спомена името му, когато ги разпитваха в полицията.
Лоръл скръсти ръце, за да спре да тропа с пръсти по стола.
— Ако го бяха споменали, значи щяха да хвърлят сянка на съмнение върху репутацията на Ан и следователно върху тази на Луис. Освен това си спомни, че разследването бе предприето, за да се установи причината за смъртта й и се стигна до заключението „нещастен случай“.
— А сега?
— Прислугата е лоялна към Луис — отвърна уморено тя. — Те никога няма да клюкарстват по негов адрес с разни непознати за нещо, което ще му причини още повече болка.
— Имам връзки — намуси се Мат. — Бих могъл да накарам някой да ги пораздруса.
— Недей все още. Още няколко дни. — Тя взе ръцете му в своите, когато той застана до нея. — Не искам полицията да притисне Луис, не и докато все още има и други възможности. Нямаме достатъчно основание да поискаме възобновяване на разследването. Знаеш го, нали?
— Може би да, може би не. — Мат се усмихна и въздъхна. — Само няколко дни, Лоръл. Това ти обещавам.
— Лоръл, господин Бейтс. — Мариън влезе в приемната и протегна ръце към Лоръл. — Моля, седнете. Извинете, че ви накарах да почакате, ала ние не ви очаквахме.