— Всичко е наред, Мариън. Върви. Ние ще си ходим.
— Браво, малката! След като веднъж я захапа — изкоментира Мат, когато останаха сами, — не я изпусна от зъбите си.
— Така ли? — Без да го погледне, Лоръл взе чантата си и стана. — Професионален навик, предполагам.
— Лоръл! — той я хвана за раменете, а тя го погледна. — Престани да се измъчваш. Не го прави повече.
— Бих те послушала с удоволствие, ако можех — прошепна Лоръл, обърна се и се загледа през прозореца. — Не ми хареса начина, но който тя реагира, когато споменах името на Брюстър.
— Знае повече, отколкото казва. — Мат докосна косата й. Искаше да я придърпа и притисне към себе си.
— Луис е навън — рече тихо Лоръл. — Искам да говоря с него. Сама, Мат.
Той отстъпи, изненадан, че една толкова обикновена молба можеше да го засегне така дълбоко.
— Добре.
Когато тя излезе през голямата врата, пъхна ръце в джобовете си и приближи към прозореца. И без ни най-малко угризение на съвестта изпрати Луис Трулейн по дяволите.
Горещината навън беше още по-потискаща след прохладата вътре. Въздухът бе натежал от предчувствие за дъжд, но дъждът така и не идеше. Песните на птиците звучаха глухо. Лоръл вдъхна аромата на розите, когато премина сред тях, ала той беше горещ и прекалено сладникав. Когато намери Луис, видя по ризата му следи от пот и прах.
— Луис.
Главата му трепна, когато тя произнесе името му, и той спря. На лицето му не бе изписано нито приветливо изражение за поздрав, нито студеното безразличие от предишния ден. Беше бесен.
— Какво правиш тук?
— Трябва да говоря с теб.
— Няма какво да говорим.
— Луис! — Лоръл взе ръката му, когато той се опита да тръгне. Макар и да спря, Луис я изгледа така, че тя отпусна ръка.
— Остави на мира спомените, Лоръл. И стой далеч от мен.
— Аз наистина все още имам спомени, Луис. Но имам и работа да върша. — Тя гледаше лицето му, надявайки се там да намери нещо, което да предотврати разрушаването на последния мост помежду им. — Не вярвам, че Ан е отишла доброволно в блатото.
— Пет пари не давам в какво вярваш и какво не. Тя е мъртва. — Той погледна встрани, над главата й, към края на северната морава, откъдето започваше мочурището. — Ан е мъртва — повтори отново и затвори очи. Това е краят на всичко.
— Така ли мислиш? — не се предаваше Лоръл. — Ако има и най-малката възможност някой да е накарал Ан насила да иде там, не би ли искал да го знаеш?
Луис счупи тънкото връхче на една мирта. Тя си спомни как Брюстър счупи молива.
— Това, което казваш, е абсурдно. Никой не би имал причина да го прави. Никой нямаше причина.
— Никой? — Чуваше как чупи клончето между пръстите си. — Знаеш ли, че на някой не му харесва, дето продължаваме да се ровим в тази история?
— Например на мен — извика ядосан той и захвърли клончето на земята. — Оттук следва ли, че аз съм убил жена си? — Луис се обърна и отново загледа северната морава. — В името на Бога! Защо се месиш в тази работа? Всичко е свършено. Нищо не може да я върне.
— Моята намеса толкова ли те дразни, че си оставил мъртвата змия пред вратата ми?
— Какво? — Той се обърна рязко. — Какво каза?
— Снощи някой ми изпрати една мъртва змия, същата, от която умря Ан, опакована в красива кутия, пред прага на апартамента ми.
— Отровна змия, същата която ухапа Ан — думите му заглъхнаха, докато се взираше невярващо в очите на Лоръл. — Що за отвратителна шега! — изрече смаян Луис и отметна косата си от челото с движение, което тя много добре помнеше. — Боя се, че не съм в състояние да си правя шеги напоследък, въпреки че не мога да видя — изведнъж спря и я загледа втренчено. Изражението му се промени, ала тя не можа да разгадае какво вижда на лицето му. — О, спомням си. Ти се страхуваше ужасно от змиите. Почти щях да удуша онзи мой братовчед, който навря една под носа ти по време на едно от партитата на Мариън. На колко години беше тогава? На девет, десет? Спомняш ли си?
— Спомням си.
Изражението му омекна.
— Успя ли да преодолееш страха си?
— Не — мъчително преглътна Лоръл.
— Съжалявам. — Той докосна лицето й и това беше първият приятелски жест от толкова много години. Но тя установи, че от него я заболя повече, отколкото от гневните думи или безразличието. — Ти не обичаше блатото най-вече заради змиите.
— Да, никога не съм обичала блатото.
— А Ан го мразеше. — Очите му се обърнаха отново към блатото. — Опитах се да я отуча, също както се опитах да отуча и теб. Господи, тя беше толкова сладка!