— Ти не ми позволи да я видя — прошепна Лоръл. — Защо не позволи на никого да я види, Луис?
— Защото приличаше много на Елиз. — Ръката му все още бе на лицето й, ала тя знаеше, че той бе забравил за това. — Когато я видях за пръв път, направо бях зашеметен. Но тя не беше като Елиз. — Очите му потъмняха и станаха тъмносиви, като небето над тях. — Хората не биха забелязали разликата само с едно виждане. Аз не исках да започнат сравнения, слухове, клюки.
— И ти се ожени за нея само защото приличаше па Елиз и ти напомняше за нея?
В този момент яростта му избухна така неочаквана и силна, че Лоръл почти се уплаши.
— Ожених се за нея, защото я обичах! Нуждаех се от нея. Ожених се, защото беше млада и имаше нужда от мен. Защото зависеше от мен. Никога не би погледнала другаде, към друг. Не искаше и не търсеше нищо друго. Бяхме заедно цяла година и тя нито веднъж не се отегчи, не се почувства самотна или тъжна, както Елиз беше написала в онази проклета бележка.
— Луис, зная как се чувстваш.
— Знаеш ли? — прекъсна я тихо той и думите му увиснаха в спарения въздух. — Нима можеш да разбереш загубата, Лоръл? Изоставянето? Предателството? Не! — отговори Луис, преди тя да успее да каже нещо. — Първо трябва да ги преживееш.
— Ако имаше някой друг — започна Лоръл, като навлажни устни, защото устата й беше пресъхнала. — Ако съществуваше някой друг мъж, Луис, какво би направил?
Той я погледна ледено.
— Ще го убия. Един Юда стига в живота на всеки човек. — Обърна се и се отдалечи от нея и от къщата.
Лоръл потръпна в горещата, задушна и влажна утрин.
Беше видял достатъчно. Мат се отдалечи от прозореца и, като надви желанието си да тръгне след Луис и да даде воля на раздразнението си, отиде при Лоръл, която стоеше неподвижна, загледана след отдалечаващата се фигура.
— Да вървим — рече кратко той.
Тя кимна. Настроението нейното, на Луис, на Мат, съответстваха на напрежението, което тежеше във въздуха. Бурята беше съвсем близо и всеки миг щеше да се разрази с пълна сила. Може би от това на всички щеше да стане по-леко.
Те тръгнаха през поляната към колата на Мат и отпътуваха от Херитидж Оук в пълно мълчание.
— Е? — Мат включи запалката, извади цигара и зачака.
— Бини беше права за настроението му — отговори след минута Лоръл. — Той е на ръба на криза. Нервен, без да има за какво да се хване. Все още смята смъртта на Ан за нещастен случай. Начинът, по който гледа към блатото — тя погледна към Мат, профилът му беше така различен от изражението на Луис. — Мога да се закълна, че я обича. Може първоначално да е бил привлечен от приликата й с Елиз, дори да се е оженил за нея с мисълта да има втори шанс. Но Луис наистина е обичал Ан.
— Мислиш ли, че винаги е правил разлика между двете?
— Казах ти и преди, че не съм психиатър. — Отговорът й беше по-остър, отколкото бе необходимо, затова тя прехапа език. Нямаше да има никаква полза, ако двамата се джафкаха. — Мога да ти кажа единствено собствените си наблюдения — продължи по-спокойно Лоръл. — А те са, че Луис е обичал и обича Ан и че все още страда за нея. Част от тази скръб може да е породена от чувство за вина. Затова, че й се е подигравал, дето се страхува от блатото — обясни тя, когато Мат я погледна учудено. — Затова, че не е приел страховете й на сериозно.
— Каза ли му за кутията?
— Да. — Защо не завали, запита се Лоръл и свали презрамките на тънката си блуза. Може би дъждът щеше да измие всичко и светът отново да стане чист и свеж. — Отначало не направи връзка. После, когато това стана, бих казала, че беше по-отвратен от когото и да било друг. Сетне си спомни, че винаги съм се страхувала от змии. Дори за няколко минути стана такъв, какъвто го помня мил, добър, внимателен. — Тя преглътна и погледна през прозореца, а Мат изруга наум.
— Попитах го защо не позволи на никой да види Ан. Каза, че не искал да правят сравнения между нея и Елиз, което било неизбежно. Държал я в уединение, защото не искал да й досаждат.
— И тя да се огледа наоколо и да си хареса някой друг — довърши той.
— Точно така. Няма ли поне малко състрадание у теб. Мат? Малко разбиране за това, какво му е на този човек?
Той обърна глава и я изгледа.
— Ти имаш достатъчно и за двама ни.
— Върви по дяволите, Матю Бейтс! — прошепна Лоръл. — Толкова си самодоволен, толкова самоуверено раздаваш присъди. Имаш голям късмет, че никога не си губил любим човек.
Той изхвърли цигарата през прозореца.
— Говорим за Трулейн, не за мен. Ако отново започнеш милосърдния си поход, моля те, прави си го сама. Не и когато работиш с мен. За мен са важни само фактите.
Тя почувства как в нея се надига вълна от възмущение и се опита да я преглътне. Тонът й беше леден.