Той не беше прав, каза си тя през стиснати зъби, докато фотографът премина на жълто и се вля в потока от коли. Не разбираше и не възприемаше. Как можеше някой да бъде толкова напълно лишен от състрадание и съчувствие? Как можеше мъжът, който я бе поддържал безрезервно и я бе успокоил, когато бе уплашена до смърт, да не чувстваше нищо към човек като Луис Трулейн, който бе преживял такава трагедия? Нима не можеше да познае болката? Как можеше да обича някого, който и тук спря, защото нямаше значение нито как, нито защо. Лоръл обичаше Мат. Беше толкова просто.
Именно защото го обичаше. Затова липсата на съчувствие и думите му толкова много я засегнаха. Да я обвини, че имала фикс идея за Луис! О, това вече беше прекалено! Всеки разумен човек можеше да разбере, че Луис бе нейната юношеска любов. Нейният герой. Беше го обичала безкористно, с цялото си чисто детско сърце. С времето тази любов се бе променила, но не защото Луис се бе променил, а защото тя самата се бе променила.
Тя все още обичаше Луис, може би не съвсем обективно. Обичаше го по начина, по който една жена обича спомена за първото момче, което я е целунало, за първото момче, което й е поднесло букет. Това беше невинна любов, лишена от страст, ала много сладка. А Мат искаше от нея да обърне гръб на всичко, на спомена. Или да го забули и оцапа с подозрения.
За жена като Лоръл споменът за младия мъж, който се бе отнасял към детето и неговото сляпо увлечение внимателно и благородно, не биваше да бъде засенчван. Но Мат се опитваше да я обвини в нещо, което тя не можеше да разбере. Дори намекваше, че мисли за Луис, когато са заедно. Как можеше да вярва, как можеше изобщо да му минава през ума, че — и тук една мисъл премина през главата й и издуха всички останали. О, Боже Господи! Толкова беше просто! Той беше такъв, защото я ревнуваше.
— Ха! — извика Лоръл на глас и се облегна на седалката. Фотографът й хвърли един поглед, ала не каза нищо.
Ревност, ами добре, това беше наистина нещо интересно, въпреки че бе неразумно, неоснователно и смешно. Но ако Мат я ревнуваше, не означаваше ли това, че чувствата му към нея бяха по-сериозни и дълбоки, отколкото тя си мислеше? Може би. Или може би той винаги си е бил един безчувствен тип, а Лоръл почти го бе забравила след първите вълни на любов, които я бяха залели. Е, това беше нещо, за което заслужаваше да помисли.
Трябваше да спрат поради голямото задръстване. Наоколо се носеше лудият хор на клаксоните и виковете на хората.
— Ще изляза и ще повървя пеша — предложи тя на фотографа. — Ела колкото е възможно по-скоро. — Лоръл излезе и тръгна.
Мат също беше на улицата. Шумът на стария град му бе приятен, ала горещината беше все така непоносима. Подушваше реката и цветята. Едно съчетание, което за него винаги бе свързано с Ню Орлийнс. В този момент обаче той изобщо не мислеше за него. През последния час беше прекалено зает, за да се разсейва.
Едно посещение в полицейския участък и няколко подходящи въпроси му осигуриха информацията, че всъщност изобщо не бе издавано официално нареждане за издирването на Елиз или Чарлз Трулейн.
За нито един от двамата не бе подавана молба за издирване нещо, което се правеше за всеки изчезнал човек. Бележката, която бе оставена, и липсващите дрехи и художнически принадлежности изглежда бяха задоволили всички. Но Мат не беше доволен.
Когато продължи да разпитва, се сблъска с истинска стена от безразличие. Че какво значение имаше как са напуснали града или дали някой ги е виждал? Те си бяха отишли преди цели десет години. А това бе много дълъг срок. Полицията в Ню Орлийнс си имаше достатъчно работа, за да се занимава с някакво си прелюбодеяние, станало преди десет години! Е, момчетата от лабораторията щяха да си поиграят с малкото метално парченце, когато имаха време, и на какво толкова разчиташе той?
Мат излезе с по-малко отговори, отколкото въпроси имаше, когато влезе. Може би щеше да научи нещо от Кърт.
Той зави зад ъгъла и влезе в малък тъмен бар, където трио джаз музиканти свиреше популярна мелодия. Веднага зърна Кърт, седнал в ъгловото сепаре, с разпръснати листове по масата. До ръката му стоеше чаша недокосната бира. Мат бе виждал много пъти Кърт точно в тази поза по време па колежанските им дни. Усмихна се за пръв път от няколко часа насам.
— Е, как е, съветнико!
— Какво? — Стреснат, Кърт вдигна глава. — А, здрасти! — Прибра листовете с едно движение и ги мушна в чантата си. — Какво става, Мат?