Лоръл чу като насън как някой поиска кафе без захар. Струваше й се, че сънува.
— От какво се страхувате? Какво мислите, че ще открия?
— Ан трябваше да стои далеч от блатото. Помни това. — Последва щракане, сетне звукът на свободната линия.
След няколко секунди Мат ядосано изруга и остави своята слушалка.
— Дявол го взел, не ни стигна времето да проследим откъде звъни. Разпозна ли гласа? Нещо да усети?
— Нищо.
Той взе бележника, в който тя машинално бе записала целия разговор.
— И така — промърмори Мат, — ние двамата с теб наистина много изнервяме някого.
Някой, помисли си той, като се върна към теорията, която се въртеше в главата му от известно време, някой, който вече беше убил три пъти.
— Ти отново мислиш за полицията — реши Лоръл.
— Да знаеш само колко си права!
Тя прекара ръка през косите си и стана.
— Слушай, Мат. Не казвам, че грешиш, само искам известно време, за да помисля. Изслушай ме — повтори Лоръл, когато той се опита да я прекъсне. — Някой иска да ни отстрани. Добре, през уикенда ще обсъдим всичките си предположения и намерения. Искам малко време да прегледам записките си, да ги свържа с твоите и да видя какво ще излезе. Ако съвпадат, ще отидем в полицията. В понеделник — натърти тя. — Ще е най-добре, ако отидем добре подковани и въоръжени.
Беше права, каза си Мат, ала не му харесваше. През ума му преминаха няколко идеи как да я отстрани от разследването. Имаше на разположение два дни, за да избере една от тях.
— Свържи се с Дон. Аз ще взема моите бележки.
Вместо вечерята на свещи, както си го бе представял, двамата ядоха хамбургери и студени пържени картофки на масичката в апартамента на Лоръл. Бяха разпръснали всичките си бележки. Тези на Мат приличаха на египетски йероглифи, докато записките на Лоръл бяха като изящно калиграфско писмо. Изобщо не се върнаха към предишните си спорове или причините за тях. Всеки за себе си реши, че е излишно да си губят времето с подобни дреболии. Сега бяха само професионалисти, които трябваше да разгледат историята от всичките й страни.
— Бих казала, че имаме достатъчно основания да приемем, че смъртта на Ан Трулейн е нещо повече от нещастен случай — каза Лоръл и го записа в бележника си, за да подреди думите и фразите, които се въртяха безразборно в главата й.
— Много добре — промърмори Мат. — Това звучи почти като изречението, които Кърт би трябвало да каже на съдебните заседатели. На делото.
— Не се прави на много умен, Бейтс — рече уморено тя. — Подай ми содата. — Взе бутилката и отпи направо от нея. — Имаме твърдението на Сюзан, че Ан се е страхувала от тъмнината. А още повече от блатото, което се потвърждава от показанията на Луис, Мариън и Бини. Имаме откраднатите писма от хотелската стая на Сюзан, моята отвратителна малка кутийка, ударът в гърба в блатото и анонимното телефонно обаждане.
Тъй като пишеше, Лоръл не забеляза, че Мат нервно откъсна филтъра на цигарата, която държеше.
— Първият ни разговор с Луис и Мариън. Никакъв резултат, освен проява на емоции, които никак не ти харесаха.
— Но понякога могат да бъдат полезни — вметна неочаквано той, когато гледаш на тях обективно.
Тя отвори уста да му отговори нещо, ала премълча.
— Извинявай, нямах предвид да стрелям от засада. Брюстър — продължи тя. — Знаем, че е влюбен в Ан и че е искал тя да напусне Луис. Никакви други предположения, освен това, което сам каза за себе си. — Лоръл подчерта името на Брюстър с дебела линия и продължи. — Имаме още потвърждението на Мариън и реакцията на Ан. Вторият ми разговор с Луис ме кара да мисля, че той или не е знаел за чувствата на Брюстър, или не ги е смятал за достатъчно важни, че да се тревожи за тях. Защото Брюстър продължава да работи за него.
Тя разтри с ръка задната част на врата си, първият и единствен явен засега знак, че бе изморена.
— И така, в крайна сметка стигнахме до заключението, че Ан не е отишла доброволно в блатото, без някакъв вид външен натиск, и че най-вероятно е продължила да навлиза все по-навътре в него поради липсата на каквато и да било друга възможност. Според моето мнение, Брюстър е най-вероятният кандидат за обвиняем.
Мат побутна леко своя бележник.
— Днес говорих с Кърт.
— Така ли? — Лоръл го погледна и се опита да схване връзката между думите му и нейното последно изречение.
— Поисках от него известно сътрудничество по отношение на теорията, която имам.
— Какво общо има Кърт с това?
— Той е адвокат. — Мат запали цигара. — Както се оказа, имах по-голям късмет, отколкото очаквах. Защото Кърт работи за фирмата, която управлява наследството на Елиз Трулейн.